— Мисля, че нищо не значи. Жените постоянно си забравят носните кърпи къде ли не. Човек като Лейвъри сигурно ги събира и ги държи в някое чекмедже под флакон сандалова есенция. Някой може да открие колекцията и да задигне една, за да я използува. Или пък ги е давал на момичетата, за да се наслади на реакцията им, като видят чуждите инициали. Според мен това изглежда напълно в стила на мръсник като него. Довиждане, мис Фромсет, и ви благодаря, че се съгласихте да поговорите с мен.
Понечих да си тръгна, сетне спрях и я попитах:
— Браунуел спомена ли името на репортера, който му е дал всички тези сведения?
Тя поклати глава.
— Или фамилното име на родителите на мисис Олмър?
— Не. Но бих могла да науча и да ви кажа. С удоволствие ще го направя.
— Как?
— Имената на родителите обикновено се споменават в некролозите. Изключено е да не се е появило съобщение за смъртта й в лосанджелиските вестници.
— Ще ви бъда много признателен.
Прекарах пръст по ръба на бюрото и я погледнах отстрани. Бледа като слонова кост кожа, прекрасни очи, тъмни като най-тъмната нощ, а косата светла, колкото може да е светла една коса.
Прекосих кабинета и излязох. Дребната телефониста ме изгледа очаквателно, с полуотворена начервена устичка, с надеждата да направя или да кажа още нещо забавно.
Но аз бях изцеден. Само си тръгнах.
Глава 20
Пред къщата на Лейвъри не заварих полицейски коли, никой нямаше и на тротоара отпред, а когато бутнах входната врата, отвътре не ме посрещна мирис на цигарен дим. Слънцето вече не светеше в прозорците, а над една от чашите тихо бръмчеше муха. Отидох до дъното на стаята и се надвесих над парапета на стълбището, по което се слизаше на долния етаж. Нищо не помръдваше в дома на мистър Лейвъри. Нито звук, като изключим съвсем слабия отдолу, в банята, където върху рамото на мъртвеца капеше вода от душа.
Отидох при телефона и потърсих в указателя номера на полицейския участък. Набрах и докато чаках да ми се обадят, извадих от джоба си малкия автоматичен пистолет и го сложих на масичката до апарата.
Чух мъжки глас:
— Полицейският участък на Бей Сити. Смут на телефона.
— На Олтеър Стрийт номер шестстотин двайсет и три има застрелян човек — рекох. — Казва се Лейвъри и това е жилището му.
— Олтеър шестстотин двайсет и три. А вие кой сте?
— Името ми е Марлоу.
— В къщата ли сте?
— Да.
— Нищо не пипайте.
Затворих, седнах на дивана и зачаках.
Не чаках дълго. Отдалеч се чу воят на сирена, който нарастваше на огромни звукови вълни. На ъгъла гумите изсвириха, сирената заглъхна с метално ръмжене, сетне съвсем замря, а гумите изскърцаха повторно пред къщата. Полицията в Бей Сити не ги щадеше. Чуха се тежки стъпки по тротоара и аз отидох да отворя.
В стаята нахълтаха двама униформени полицаи, високи, както му е редът, с брулени лица и подозрителни очи, също както му е редът. Единият беше затъкнал карамфил под фуражката си, над дясното ухо. Другият беше по-възрастен, с побеляла коса, мрачен. Стояха и ме гледаха напрегнато, после старият попита лаконично:
— Къде е?
— Долу в банята, зад завесата на душа.
— Ти остани тук с него, Еди.
Той прекоси забързано стаята и изчезна. Вторият ме загледа тежко и изрече с крайчеца на устата си:
— Внимавай, приятелче, без излишни движения. Аз се отпуснах пак върху дивана. От долния етаж се чуваха стъпки. Полицаят инвентаризира с поглед стаята, изведнъж зърна пистолета на масичката до телефона. Метна се яростно към него като център-нападател.
— С това ли е убит? — почти изкрещя.
— Предполагам, защото с него е стреляно.
— Аха! — Той се надвеси над оръжието, озъби ми се и сложи ръка на кобура. — Предполагаш, значи!
— Ами да. Предполагам.
— Много добре — изсмя се подигравателно. — Много, много добре.
— Че какво му е толкоз добре?
Той леко се отдръпна. Очите му ме заопипваха предпазливо.
— Защо го застреля? — изръмжа.
— И аз това се питам.
— Аха, още един многознайко!
— Я по-добре да седнем и да изчакаме момчетата от криминалния отдел — предложих аз. — Защитата си ще запазя за тях.
— Такива да ги нямаме!
— Никакви няма да ги имаме. Ако го бях застрелял, сега нямаше да съм тук. И нямаше да се обадя в участъка. Нито пък щяхте да намерите пистолета, Не се престаравай толкова. Едва ли ще се трудиш повече от половин час над това дело.
По очите му познах, че се засегна. Свали си фуражката и карамфилът тупна на пода. Наведе се да го вземе, започна да Го върти из ръцете си, накрая го пусна в камината.
— Внимавай, ще помислят, че е улика, и ще изгубят сума ти време да я проследяват — посъветвах го аз.