— А, по дяволите. — Наведе се, взе карамфила и го мушна в джоба си. — Ти май всичко знаеш, а, приятелче?
Вторият полицай се изкачи по стълбите с много сериозен вид. Застана насред стаята, погледна часовника си, записа нещо в тефтерче, сетне надникна навън през прозореца, като придържаше щорите встрани. Колегата му рече:
— Може ли и аз сега да погледна?
— Зарежи тази работа, Еди. Не е за нас. Обади ли се на следователя?
— Мислех, че криминалният отдел ще свърши това.
— Е да, прав си. Сигурно със случая ще се заеме капитан Уебър, а той обича всичко сам да прави. — Прехвърли поглед върху мен и попита: — Вие ли сте Марлоу?
Казах, че съм аз.
— Този е голям умник, за всичко си има готов отговор — обади се Еди.
По-възрастният ни загледа разсеяно, после зърна пистолета върху масичката и очите му изгубиха разсеяния си израз.
— Да, с това е убит — потвърди Еди. — Но не съм го докосвал.
Другият кимна.
— Момчетата нещо се бавят. Ти какъв си, мистър? Приятел на убития ли? — махна с ръка към вратата.
— До вчера не бях го виждал. Аз съм частен детектив от Лос Анджелис.
— Охо! — изгледа ме внимателно.
В очите на другия прочетох безкрайна подозрителност, когато каза:
— По дяволите, сега всичко ще се оплеска.
Това бе първата умна приказка, излязла от неговата уста. Усмихнах му се с много обич.
По-възрастният отново надникна през прозореца.
— Еди, тази къща отсреща е на доктор Олмър. Еди се приближи до него.
— Вярно — рече. — Табелката може да се прочете и оттук. Слушай, този долу да не се окаже същият, дето…
— Затваряй си устата! — сряза го колегата му и пусна щорите. После и двамата се обърнаха и ме загледаха сковано.
По улицата се зададе кола, която спря отпред, хлопна се врата, отново стъпки по тротоара. По-възрастният отвори на двама цивилни, единият от които вече познавах.
Глава 21
Пръв влезе мъж на средна възраст, нисък за полицай, със слабо лице и застинало изморено изражение. Носът му беше остър и изкривен на една страна, сякаш го бяха ръгнали с лакът, когато се е завирал някъде. Синята му плоскодънна шапка беше нахлупена на главата и изпод нея се подаваше тебеширенобяла коса. Облечен бе с бозав костюм, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, само палците стърчаха навън.
Зад него пристъпяше Дегармо — едрият полицай с пепеляворуса коса, металносини очи и свирепо, набраздено лице, комуто никак не бе харесало, че стоя пред къщата на доктор Олмър.
Двамата униформени козируваха на дребния.
— Трупът е на долния етаж, капитан Уебър. Застрелян с два куршума, но изглежда, преди това не е бил улучен няколко пъти. От доста време е мъртъв. Този тук се казва Марлоу. Частно ченге от Лос Анджелис Друго не съм го питал.
— Правилно — рязко произнесе Уебър. Гласът му изразяваше мнителност. Прекара през лицето ми подозрителен поглед и едва-едва кимна. — Аз съм капитан Уебър. А това е лейтенант Дегармо. Първо ще огледаме трупа.
И тръгна към дъното на стаята. Дегармо ме погледна така, сякаш за пръв път ме виждаше, и го последва. Слязоха но стълбите, съпроводени от по-възрастния униформен полицай. А ние с Еди останахме да се разглеждаме.
— Тази къща е точно срещу дома на доктор Олмър, нали? — обадих се аз.
Лицето на Еди изгуби всякакъв израз. Макар че и преди това не беше кой знае колко изразително.
— Ъхъ. И какво от това?
— Нищо.
Той премълча. Отдолу се чуха гласове, неразбираеми, неясни. Полицаят наостри уши и ме попита малко по-дружелюбно:
— Спомняш ли си случая?
— Смътно. Той се засмя.
— Ама с каква скорост го потулиха! Завързаха го на възел и го скътаха в дъното на долапа. В най-тъмния ъгъл. За да го стигнеш, трябва да се качиш на стол.
— Така си беше. Само не ми е ясно защо го направиха.
Полицаят ме изгледа строго.
— Имали са уважителни причини, приятелче. Не мисли, че са нямали. Добре ли познаваш този Лейвъри?
— Не особено.
— Да не го беше подгонил за нещо?
— Само го проучвах. А ти познаваше ли го? Еди поклати глава.
— Не. Просто се сетих, че наемателят на къщата срещу доктор Олмър беше намерил жена му онази нощ в гаража.
— Може би Лейвъри още не е живеел тук.
— А откога?…
— Не знам.
— Трябва да има вече година и половина — замислено продължи полицаят. — Вестниците в Лос Анджелис писаха ли нещо?
— Малко съобщение на страницата за близките градчета — казах, колкото да се намирам на приказки.
Той се почеса по ухото и се ослуша. Откъм стълбището се дочуха стъпки. Лицето му пак стана безизразно, той се отдръпна от мен и изправи рамене.