Капитан Уебър се приближи забързано до телефона, набра някакъв номер, поговори, отдръпна слушалката от ухото си и погледна през рамо.
— Тази седмица кой е следовател, Ал?
— Ед Гарланд — отвърна сковано едрият лейтенант.
— Обадете се на Ед Гарланд — каза Уебър. — Веднага да дойде. И фотографите да побързат.
Остави слушалката и излая рязко:
— Кой е пипал пистолета?
— Аз — рекох.
Той се приближи, олюля се от пети на пръсти и вирна към мен малката си остра брадичка. Беше хванал пистолета много внимателно, с кърпичка.
— Толкова ли не сте чували как трябва да се отнасяте с оръжие, намерено на местопрестъплението?
— Знам, разбира се. Само че, когато го пипах, не знаех, че е извършено престъпление. Не знаех дори, че с него е било стреляно. Просто лежеше на стълбите и си помислих, че някой го е изпуснал.
— Много правдоподобна история — злъчно забеляза капитанът. — Често ли ви се случват такива неща в практиката?
— Какви неща?
Той продължи да ме гледа строго, без да отвърне.
— Какво ще кажете, ако първо ви разправя кое как беше? — попитах аз.
Той се наежи като петел.
— Отговаряйте на въпросите ми така, както смятам за необходимо да ги задавам.
Нищо не казах. Уебър рязко се извърна и нареди На двамата униформени:
— А вие, момчета, се върнете в колата и проверете по радиото дали не ви търсят.
Те козируваха и излязоха, като се опитаха да затворят внимателно вратата, но тя заяде на прага — тогава я заблъскаха, както би постъпил всеки на тяхно място. Уебър се ослушваше, докато колата им се отдалечи. Тогава отново впери в мен безизразните си, бездушни очи.
— Я да видя документите ви.
Подадох му портфейла и той взе да тършува вътре. Дегармо седна в един стол, кръстоса крака и впери празен поглед в тавана. Извади от джоба си клечка за зъби и я задъвка. Капитанът ми върна портфейла.
— Хората от вашата професия само ни създават главоболия.
— Не е задължително — отвърнах аз.
Той повиши глас. И преди това беше достатъчно висок и рязък:
— Щом като казвам, че ни създават главоболия, значи е така! Обаче отсега да сме наясно. Тук, в Бей Сити, вие няма да имате тази възможност.
Не отговорих. Той ме посочи с пръст.
— Като сте от големия град, та си въобразявате, че сте много умен и всичко знаете. Спокойно. Ще се справим с вас. Може да сме малко градче, но държим един на друг. Тук при нас няма политически борби и тям подобни. Работим честно и почтено, и главното — бързо. Затова хич не се тревожете за нас, мистър.
— Аз не се тревожа. Няма за какво. Само се опит вам да припечеля някой и друг почтен долар.
— И без да ми отговаряте! Тия не ги обичам. Дегармо свали поглед от тавана и сви един пръст, за да проучи нокътя. После проговори с глас, в който се четеше крайна досада:
— Вижте, шефе, онзи долу се казва Лейвъри. Познавах го бегло. Беше женкар.
— И какво от това? — сряза го Уебър, без да откъсва очи от мен.
— По всичко личи, че е убит от жена — продължи Дегармо. — А вие знаете с какво се занимават частните ченгета. С разводи. Какво ще кажете да го притиснем и да си изпее песента, вместо да го сплашваме?
— Ако го плаша — рече капитанът, — ще проличи, Засега не виждам никакви признаци.
Той се приближи до прозореца и рязко дръпна нагоре щорите. След продължителния полумрак в стаята нахлу почти ослепителна светлина. После Уебър се върна с пружинираща походка, посочи ме с тънкия си остър показалец и заповяда:
— Говорете!
— Работя за един бизнесмен от Лос Анджелис, който никак не държи името му да бъде замесено в шумен скандал. Затова прибягна към моите услуги. Преди месец жена му избягала, а по-късно получил телеграма, че е заминала с Лейвъри. Клиентът ми обаче срещнал Лейвъри в града преди няколко дни и той отрекъл. Бизнесменът му повярвал и се разтревожил. Доколкото разбрах, дамата била доста безразсъдна. Може да се е свързала с неподходяща компания и да се е накиснала в неприятна каша. Дойдох тук да разговарям с Лейвъри и той заяви, че не бил заминал с нея. Почти му повярвах, но после в Сан Бернардино открих достатъчно убедителни доказателства, че е бил с нея в един хотел през нощта, когато се предполага, че е тръгнала от вилата си в планината. С тези сведения в джоба дойдох да разговарям повторно с Лейвъри. Позвъних, но никой не ми отвори, а вратата се оказа открехната. Влязох, огледах се, намерих пистолета и претърсих къщата. Тогава го открих. Така, както е сега.
— Нямали сте никакво право да претърсвате къщата — хладно заяви Уебър.
— Да, така е — съгласих се. — Но и не можех да подмина такъв великолепен шанс.
— Как се казва човекът, за когото работите?