— Кингзли. — Дадох му адреса в Бевърли Хилс. — Директор е на компания за козметични продукти със седалище в Трилоър Билдинг на Олив Стрийт. Компанията се казва „Гилърлейн“.
Уебър погледна Дегармо. Дегармо записваше мързеливо върху един плик. Върна погледа си към мен и попита:
— Нещо друго?
— Качих се в планината и отидох да видя вилата, където въпросната дама била отседнала преди изчезването си. Намира се в Литъл Фон, недалеч от Пума Поинт, на шейсет и пет километра от Сан Бернардино.
Погледнах към Дегармо. Той бавно записваше. Ръката му спря да се движи за миг и сякаш застина сковано във въздуха, сетне отново започна да записва. Аз продължих:
— Преди около месец съпругата на пазача, който се грижи за имението, се скарала с мъжа си и го напуснала, поне така мислели, всички. Вчера беше намерена удавена в езерото.
Уебър притвори очи и се олюля на пети. После попита почти ласкаво:
— Защо ми разказвате всичко това? Да не би да намеквате, че има някаква връзка между двата случая?
— Има връзка във времето. Лейвъри е ходил там. Дали има друга връзка, не знам, но реших, че е по-добре да спомена всичко това.
Дегармо седеше съвършено неподвижно, вперил очи в пода пред себе си. Лицето му беше изопнато и по-свирепо от всеки друг път. Уебър продължи да разпитва:
— А тази, удавената, самоубила ли се е?
— Или се е самоубила, или е била убита. Оставила е прощално писъмце. Обаче мъжът й е заподозрян и арестуван. Казва се Чес. Бил Чес, а жена му е Мюриъл Чес.
— Всичко това не ме засяга — рязко заяви Уебър. — Да се съсредоточим само върху случилото се тук, в тази къща.
— Нищо не се е случило тук — казах аз, като гледах Дегармо. — На два пъти идвах. Първия път разговарях с Лейвъри и нищо не постигнах. Втория път не разговарях и пак нищо не постигнах.
— Ще ви задам един въпрос и искам да ми отговорите честно — бавно произнесе капитанът. — Едва ли ще ви е приятно, но дали сега или друг път, все ще се наложи. Знаете, че в крайна сметка ще получа отговор. Ето какъв е въпросът. Предполагам, че съвсем основно сте претърсили къщата. Открихте ли нещо, което да доказва, че жената на този Кингзли е била тук?
— Не е редно да ми задавате такъв въпрос, защото отговорът предполага умозаключение от страна на свидетеля.
— Настоявам да ми отговорите — мрачно изрече Уебър. — Тук не сме в съда.
— Отговорът е положителен. Долу в гардероба висят женски дрехи, които ми бяха описани в Сан Бернардино като носени от мисис Кингзли вечерта, когато се е срещнала с Лейвъри. Макар че описанието не беше съвсем точно. Черно-бял костюм, повече бял, отколкото черен, и сламена шапка с черно-бяла лента.
Дегармо почука с пръст по плика, който държеше.
— Блазе им на вашите клиенти — каза. — Думите ви доказват, че жената е била в къщата, където е извършено убийство, а убитият е трябвало да избяга с нея. Не мисля, че ще трябва да дирим убиеца много надалеч, шефе.
Уебър ме гледаше напрегнато, с безизразно лице, но крайно съсредоточено. Само кимна разсеяно на думите на Дегармо.
— Аз просто допускам, че не сте глупаци — продължих. — Дрехите са шити по поръчка и много лесно може да се открие къде, от кого и за кого. Като ви го казвам, само ви спестих един час труд, а може би не повече от едно обаждане по телефона.
— Нещо друго? — тихо настоя Уебър.
Ала преди да успея да отговоря, пред къщата спря кола, после още една. Уебър отиде с бърза крачка до вратата и отвори. Влязоха трима: единият нисък и къдрокос, вторият с телосложение на бик, и двамата с тежки черни кожени куфарчета; зад тях вървеше висок слаб мъж с тъмносив костюм и черна вратовръзка.
Очите му бяха много бляскави, а лицето — непроницаемо като на покерджия.
Уебър насочи пръст към къдрокосия и каза:
— Долу в банята, Бузони. Искам всички възможни отпечатъци от пръсти от цялата къща, най-вече женски. Голяма работа ви чака.
— Свикнал съм само аз да бачкам — изръмжа Бузони и двамата с бикоподобния слязоха по стълбата.
— А за теб имам един труп, Гарланд — продължи Уебър, обръщайки се към третия. — Да слезем да го видим. Поръча ли линейка?
Гарланд кимна едва-едва и заслиза надолу, съпроводен от Уебър.
Дегармо бутна настрани плика и молива и впери в мен тежкия си поглед.
— Редно ли е да спомена за вчерашния ни разговор — попитах аз, — или той си остава наша лична работа?
— Говори каквото искаш. Нашата задача е да защищаваме гражданите.
— Не, твой ред е да говориш. Бих искал да науча нещо повече за случая Олмър.
Той бавно се изчерви, в очите му заиграха злобни пламъчета.
— Нали каза, че нищо не знаеш за него.
— До вчера нищо не знаех, а и сега положението е същото. Но междувременно научих, че Лейвъри е познавал мисис Олмър, че тя се е самоубила, че той именно е намерил трупа и че Лейвъри по всяка вероятност е изнудвал доктора или поне е имал тази възможност. Освен това и двамата ви униформени колеги много се заинтригуваха от факта, че къщата на Олмър е точно отсреща. Единият спомена, че случаят бил потулен много набързо или нещо такова.