Дегармо произнесе бавно, свирепо:
— Това ще му струва полицейската значка, копелето му с копеле. Само знаят да дрънкат. Мръсни тъпи говеда!
— Значи не е вярно, така ли? Той погледна цигарата си.
— Кое?
— Че Олмър по всяка вероятност е убил жена си и е имал достатъчно връзки, за да замаже работата.
Дегармо стана, приближи се и се наведе над мен.
— Я повтори! — каза тихо, кротко. Аз повторих.
Той ме фрасна през лицето. Главата ми рязко се отметна. Усетих бузата си гореща, изтръпнала.
— Повтори! Повторих.
Вторият шамар пак отметна главата ми на същата страна.
— Повтори!
— А, не. Третият път е фатален. Току-виж, не си ме улучил — потърках аз бузата си.
Той остана все така приведен, оголил зъби, с жесток животински блясък в металносините очи.
— Ако пак държиш такъв тон с полицай, да знаеш какво ще последва. Само че следващия път няма да действувам с ръце.
Прехапах силно долната си устна и потърках отново буза.
— Пъхни си носа в нашата работа и ще се събудиш в някоя канавка с котки за компания — продължи той.
Нищо не казах. Той седна пак на мястото си. Дишаше учестено. Спрях да си търкам лицето, протегнах ръка и зашавах бавно с пръсти, за да ги отпусна — така силно бях стискал юмрук.
— Няма да забравя — казах. — Нищо няма да забравя.
Глава 22
Свечеряваше се, когато се върнах в Холивуд и се качих в кантората си. Сградата се беше изпразнила и коридорите бяха безлюдни. Много от вратите бяха отворени и вътре работеха чистачки с мокри парцали, прахосмукачки и кърпи за прах.
Отключих, вдигнах от пода писмото, пуснато през пощенския процеп на вратата, и го хвърлих на бюрото, без дори да го погледна. Отворих прозорците и се наведох навън, загледан в рано припламналите неонови реклами, вдишвах топлия мирис на храна, който се изтласкваше нагоре от вентилатора на съседната закусвалня.
Свалих сакото и вратовръзката, седнах на стола, измъкнах от дълбокото чекмедже служебната бутилка и се почерпих. Все едно, че нищо. Ефектът от втората доза се оказа същият.
Уебър сигурно вече се е срещнал с Кингзли. И вероятно е дадена повсеместна тревога за издирване на жена му или поне всеки момент ще я дадат. За тях нямаше две мнения по въпроса. Неприятна история между двама души, също неприятни, твърде много любов, алкохол и интимност, завършили с дива омраза, с импулсивното желание за убийство и смърт.
На мен пък ми се виждаше прекалено просто.
Пресегнах се към писмото и го отворих. Беше без марка. Ето какво гласеше:
„Мистър Марлоу,
Родителите на мисис Олмър се казват мистър и мисис Юстас Грейсън, настоящият им адрес е «Росмор Армс» № 640, Саут Оксфорд Авеню. Проверих, като се обадих по телефона. Ваша Ейдриън Фромсет“
Елегантен почерк, също като елегантната ръка, писала писмото. Бутнах го настрани и си налях още една чашка. Почувствувах се малко по-човешки. Поразтребих бюрото. Усещах ръцете си подути, пламнали, тромави. Прекарах пръст по дървената повърхност и се загледах в браздата, оставена в прахта. Погледнах изцапания си пръст и го избърсах. Преместих очи върху часовника. После — върху стената. Накрая се загледах в празното пространство.
Прибрах бутилката, отидох при умивалника да изплакна чашата. Сетне си измих ръцете и лицето със студена вода и се погледнах в огледалото. Бузата ми вече не беше червена, но все още леко подпухнала. Колкото пак да се вкисна. Сресах си косата, забелязах, че белите коси не са никак малко. Лицето ми имаше нездравословен вид. Не ми хареса.
Отидох пак при бюрото и прочетох повторно писъмцето на мис Фромсет. Пригладих го върху стъклото, помирисах го, отново го пригладих, сгънах го и го прибрах в джоба на сакото.
Седях, заслушан в утихващата вечер отвъд отворените прозорци. И бавно, бавно започнах да утихвам заедно с нея.
Глава 23
„Росмор Армс“ се оказа мрачна камара от чернени тухли зад просторен двор. Облицованото с плюш фоайе съдържаше тишина, растения в огромни саксии, скучаещо канарче, в клетка колкото кучешка колиба, мирис на застояла в килимите прах и лепкав аромат на едновремешни гардении.
Апартаментът на семейство Грейсън беше на петия етаж в северното крило. И двамата седяха в една стая, която сякаш нарочно изоставаше от времето с двайсет години. Мебелите бяха прекалено меки, дръжките на вратата — пиринчени, яйцевидни, на стената — огромно огледало в позлатена рамка, в еркера — масичка с мраморен плот, а около прозорците — завеси от тъмночервен плюш. Миришеше на цигарен дим, а освен това въздухът издаваше, че са вечеряли агнешки флейки и брюкселско зеле.