Той обаче не си спомни. Гледаше ни като кон, попаднал в чужди ясли. Отвори вратата и рече:
— Това има ли някакво значение?
— Казахте, че Толи е дребно човече — продължих да разпитвам. — Но да не би все пак да е едър гласовит мъжага с много нахално държане?
— А не — отговори мисис Грейсън. — Той е среден на ръст, възрастен, с кафеникава коса и много тих глас Изглеждаше вечно притеснен.
— Сигурно е имало защо — рекох.
Грейсън ми протегна костеливата си ръка и аз я стиснах. Все едно, че се ръкувах със закачалка за пешкири.
— Ако го хванете — стисна той със зъби мундщука на лулата, — елате да си приберете хонорара. Имам предвид Олмър, разбира се.
Аз естествено знаех кого има предвид. Казах, че няма да им взема пари.
Излязох в смълчания коридор. Асансьорът беше постлан с червен плюшен килим. Вътре миришеше на възрастни хора, като в стая, където три вдовици са се събрали на чай.
Глава 24
Къщата на Уестмор Стрийт се оказа малка, дървена, сгушена зад по-голяма сграда. Не видях номера, но до вратата на високата пишеше 1618, а над цифрите светеше мътна крушка. До задната къща се стигаше по тясна циментирана пътечка. Имаше миниатюрна веранда с един-единствен стол. Изкачих стълбите и позвъних.
Приглушеният звън се чу някъде съвсем наблизо. Входната врата зад леката рамка с опъната мрежа срещу комари беше отворена, но лампа вътре не светеше. От тъмнината се чу сприхав глас:
— Какво има?
— Вкъщи ли си е мистър Толи? — попитах.
Гласът помръкна, стана монотонен:
— Кой го търси?
— Един приятел.
Жената, седнала в мрака, издаде странен гърлен звук, което можеше да се изтълкува и като смях. А може би просто се изкашля.
— Добре, колко е този път?
— Не е сметка, мисис Толи. Предполагам, че сте мисис Толи, нали?
— О, я се махай и ме остави на мира. Няма го мистър Толи. Отдавна го няма и няма да го има.
Долепих нос до мрежата и се опитах да надзърна в стаята. Видях размазаните очертания на мебелите. Там, откъдето долиташе гласът, различих нещо като канапе, на което лежеше жена. Изглежда, лежеше по гръб и гледаше тавана, съвършено неподвижна.
— Болна съм — продължи гласът. — Достатъчно неприятности си имах. Вървете си и ме оставете на мира.
— Досега разговарях с Грейсънови, оттам идвам. Мълчание, но никакво движение, после въздишка.
— Не съм и чувала за тях.
Облегнах се с гръб на мрежата и погледнах към тясната пътека и улицата. На отсрещния тротоар имаше спряла кола — габаритите й светеха. Покрай тротоарите бяха паркирани и други коли.
— Чували сте, мисис Толи. Аз работя за тях. Те все така предъвкват мъката си. А вие не искате ли да си го върнете на някого?
— Искам само да бъда оставена на мира — настоя гласът.
— Трябват ми някои сведения. И ще ги получа. Ако мога, ще го направя тихо. Ако ли не — ще викам.
— И ти ли си полицай?
— Много добре знаете, че не съм, мисис Толи. Грейсънови не биха наели полицай. Обадете им се и ги питайте.
— Не съм и чувала за тях. А дори да ги познавах, нямам телефон. Върви си, ченге. Болна съм. Цял месец, откак съм болна.
— Казвам се Марлоу. Филип Марлоу. Частен детектив съм от Лос Анджелис. Разговарях с Грейсънови. Знам някои неща, но трябва да приказвам и с мъжа ви.
Жената върху кушетката се изсмя толкова беззвучно, че почти не се чу.
— „Знам някои неща“… Звучи ми толкова познато. О, господи, колко пъти съм го чувала! „Знам нещо.“ И Джордж Толи знаеше нещо — някога.
— Ако си изиграе добре картите, може пак да намаже.
— В такъв случай отсега го изключете от играта.
Облегнах се на мрежата и се почесах по брадичката. Някой запали джобно фенерче на улицата. Не разбрах защо. След малко изгасна. Стори ми се, че светна близо до моята кола.
Бледото размазано петно на кушетката, където беше лицето, се размърда и се изгуби от погледа ми. Вместо него се появи коса. Жената се беше обърнала към стената.
— Уморена съм — рече. Гласът прозвуча приглушен. — Страшно съм уморена. Изчезвай, мистър. Бъди любезен — върви си.
— Малко пари няма ли да ви склонят?
— Не усещаш ли мириса на пура?
Взех да душа, но не усетих никакъв мирис.
— Полицаите бяха тук. Два часа стояха. Божичко, колко ми писна всичко това. Махай се.
— Слушайте, мисис Толи…
Тя се обърна и размазаните очертания на лицето й отново се появиха. Почти виждах очите й — но не съвсем.
— Ти слушай! Не те познавам и не желая да те познавам. Нямам какво да ти кажа. Но и да имах, нямаше да ти го кажа. Аз живея тук, ако това може да се нарече живот. Но друга възможност, така или иначе, нямам. Искам мир и спокойствие. Затова се махай и ме остави на мира.