— Виждаш ли как си живеем? — обърна се към мен Дегармо. — Като едно голямо семейство.
— Със сияйни усмивки по лицата — допълни дежурният — и разтворени за прегръдка ръце, всяка стиснала по един камък.
Дегармо ми кимна с глава да го последвам и ние излязохме.
Глава 27
Капитан Уебър вирна към мен острия си крив нос и рече: — Седнете.
Седнах в дървен стол със закръглена облегалка и протегнах левия си крак по-далеч от острия ръб на седалката. Кабинетът беше ъглов, просторен и спретнат. Дегармо седна встрани от бюрото, кръстоса крака, потърка замислено глезена си и се загледа през прозореца.
— Търсехте си белята и я намерихте — продължи Уебър. — Карали сте с деветдесет километра в час в жилищен район, опитали сте се да се измъкнете от полицейската кола, която ви е сигнализирала да спрете със сирена и червен прожектор. При задържането сте се държали грубо и сте ударили един от полицаите по лицето.
Нищо не казах. Капитанът взе от бюрото една клечка кибрит, счупи я на две и метна половинките през рамо.
— Или може би полицаите лъжат… както винаги?
— Не съм чел рапорта им — отвърнах. — Може и да съм карал с деветдесет в жилищен район или поне в очертанията на града. Полицейската кола ме причакваше пред къщата, където бях на посещение. Тръгна след мен веднага щом потеглих, но тогава още не знаех, че е полицейска. Нямаше никакви основания да ме преследва и цялата история никак не ми хареса. Затова дадох газ, но единствено с цел да стигна до някаква по-благонадеждна част на града.
Дегармо премести поглед — празен, лишен от изражение. Уебър нетърпеливо щракна със зъби.
— След като сте разбрали, че колата е полицейска, направили сте обратен завой насред улицата и пак сте се опитали да се измъкнете. Така ли беше?
— Да. Но за да обясня тази си постъпка, ще трябва да си поговорим откровено.
— Мен откровените разговори не ме плашат — заяви капитанът. — Дори донякъде съм се специализирал по тях.
— Полицаите, които ме задържаха, бяха паркирали пред къщата на Джордж Толи. Бяха там още преди аз да пристигна. Джордж Толи е човекът, който е работил тук като частен детектив. Исках да се срещна с него. Дегармо знае защо.
Дегармо извади от джоба си кибритена клечка и безмълвно я задъвка. Кимна все така безизразно. Уебър дори не го погледна.
— Глупав човек си ти, Дегармо — продължих. — Вършиш само глупости, и то по много глупав начин. Вчера пред къщата на доктор Олмър се държа грубо с мен, без това изобщо да е необходимо. Разпали любопитството ми, когато нямах никакъв повод да бъда любопитен. Дори направи един-два намека как да го задоволя, ако се наложи. А за да защитиш приятелите си, беше достатъчно просто да си траеш и да изчакаш да видиш какво ще правя. Аз нищо нямаше да направя и ти щеше да си спестиш всичко това.
— Какво общо има тази история с вашето арестуване на Уестмор Стрийт, дявол да го вземе? — прекъсна ме Уебър.
— Има много общо със случая Олмър. Джордж Толи е разследвал доктора… докато го арестували за шофиране в пияно състояние.
— Лично аз не съм се занимавал с този случай — заяви капитанът. — Нито пък имам представа кой пръв е наръгал с нож Юлий Цезар; Бихте ли говорили по същество?
— Говоря само по същество. Дегармо е запознат със случая Олмър и не желае да се споменава въпросът. Дори полицаите, които патрулират из улиците, знаят за него. Единственият повод Куни и Добс да тръгнат подире ми беше посещението ми при жената на детектива, разследвал случая Олмър. Когато тръгнаха след мен, съвсем не карах с деветдесет километра в час. Опитвах се да избягам, защото подозирах не без основание, че ще бъда пребит от бой, задето съм бил в онази къща. А това ми беше подсказано от Дегармо.
Уебър погледна светкавично подчинения си. Суровите сини очи на Дегармо бяха впити в отсрещната стена.
— Куни ударих по носа чак след като той ме принуди да пия уиски, а после ме удари в стомаха, както го пиех, за да го разлея отпред по сакото си и да мириша на алкохол. Едва ли за пръв път чувате за този номер, капитане.
Уебър счупи още една кибритена клечка. Аз се облегнах назад и вперих очи в стиснатите му пръсти. Той отново погледна Дегармо и каза:
— Щом си станал началник на полицията, можеше поне да ме известиш за това.
— Стига де, само са го чукнали два пъти, на шега. Някои хора не разбират от майтап…
— Ти ли изпрати там Куни и Добс?
— Ами… да, аз. Не виждам защо трябва да търпим тук някакви си частни ченгета, които се ровят из старите мръсотии само за да им възложат работа и да измъкнат от разни изкуфели старци тлъсти хонорари. Такива като него се нуждаят от хубав урок.