— Основанията ми са две, като нито едно само по себе си не е доказателство, но взети заедно, са твърде убедителни. Преди няколко седмици в Пума Поинт се появил някакъв грубиянин, отговарящ по описание на Дегармо, и показвал снимка на Милдред Хавиланд, която много приличала на Мюриъл Чес. Прическата и веждите били различни, но общо взето, приликата била налице. Никой не му оказал помощ. Представил се като Де Сото, полицай от Лос Анджелис. Такъв полицай в нашия град няма. Когато Мюриъл Чес чула това, много се изплашила. Лесно може да се установи дали наистина е бил Дегармо. Второто основание се гради върху едно златно синджирче за глезен със сърчице, които намерихме скрити в кутия с пудра захар в хижата на Чес. Намерихме ги след смъртта й, когато арестуваха мъжа й. На гърба на сърчицето е гравирано: „На Милдред от Ал. 28 юни 1938. С много обич“.
— Може да е друг Ал и друга Милдред.
— Едва ли го вярвате, капитане.
Той се наведе напред и направи дупка във въздуха с показалеца си.
— Какво точно се опитвате да докажете?
— Искам да докажа, че Лейвъри не е застрелян от жената на Кингзли. Че смъртта му е свързана по някакъв начин със случая Олмър. И с Милдред Хавиланд. Вероятно и с доктор Олмър. Искам също така да докажа, че жената на Кингзли е изчезнала, защото е била силно уплашена от нещо, че вероятно знае нещо компрометиращо, но никого не е убила. Ако успея, ще получа петстотин долара. Имам правото да опитам.
Той кимна.
— Да, разбира се. И аз пръв бих ви помогнал, стига да видя някакви основания. Не сме открили мисис Кингзли, но не сме имали и време за това. Обаче няма да ви помогна да натопите някой от моите хора.
— Чух, като нарекохте Дегармо „Ал“. Макар че по-скоро си мислех за доктор Олмър. Той се казва Албърт.
Уебър заразглежда палеца си.
— Да, но не той е бил женен за нея, а Дегармо — рече тихо. — И трябва да ви кажа, че тя го правеше на луд. Ако сега той ви се струва толкова кофти, това до голяма степен се дължи на жена му.
Седях, без да мърдам. След малко се обадих:
— Започвам да проумявам някои неща, за които я не подозирах. Що за жена беше?
— Умна, привлекателна и покварена. Много я биваше да се оправя с мъжете. Въртеше ги на малкия си пръст. Онзи, моят глупак, на часа ще ви скъса главата, ако кажете и една дума против нея. Тя се разведе с него, но той смята, че все още има някакви шансове.
— Той знае ли за смъртта й?
Уебър мълча дълго време, преди да отговори:
— Не съм го чул от устата му. Но няма начин да не знае, ако това е същата жена.
— Доколкото ми е известно, той така и не я открил в планината. — Станах и се наведох над бюрото. — Вижте, капитане, нали не ме будалкате?
— Не. Ни най-малко. Някои мъже са си такива, други ги правят такива жените. Ако си въобразявате обаче, че Дегармо е отишъл чак там да я търси, за да й причини зло, много се заблуждавате.
— Не съм залагал особено на тази мисъл. Би било възможно, ако Дегармо познава добре околностите, защото убиецът е знаел кое къде е.
— Ще ви помоля този разговор да си остане между нас.
Кимнах, но не му обещах. Отново му пожелах „лека нощ“ и излязох. Той ме проследи с поглед. Видът му беше обиден и тъжен.
Крайслерът беше на полицейския паркинг встрани от сградата. Ключовете си бяха на мястото и калниците не бяха смачкани. Куни не бе изпълнил заканата си. Върнах се в Холивуд и се качих в апартамента си в Бристол. Беше късно, почти полунощ.
Зеленобежовият коридор бе безмълвен, само в някой от апартаментите звънеше телефон. Звънецът се чуваше все по-отчетливо. Отключих входната врата. Оказа се, че това бил моят телефон.
Прекосих тъмната стая към мястото, където върху дъбовото бюро до стената стоеше апаратът. Звънна поне десет пъти, преди да стигна до него.
Вдигнах слушалката. Беше Дерас Кингзли. Гласът му прозвуча напрегнат, несигурен.
— Боже господи, къде бяхте досега? — попита рязко. — От няколко часа се опитвам да се свържа.
— Сега нали съм тук. Какво има?.
— Тя ми се обади.
Стиснах слушалката, задържах въздуха в дробовете си и много бавно го издишах.
— Е и?
— Аз съм наблизо. Ще бъда при вас след пет-шест минути. Бъдете готов незабавно да потеглите.
И затвори.
А аз продължих да държа слушалката. После бавно я оставих и погледнах ръката си: беше свита, сякаш все още я стискаше.
Глава 29
На вратата се почука дискретно, както се полага в полунощ, и аз отидох да отворя. Кингзли ми се видя едър като кон в кремавото си спортно палто от фин вълнен плат, с шалче в жълто и зелено около врата под небрежно вдигнатата яка. Червеникавокафявата шапка беше нахлупена ниско на челото му и изпод периферията ме погледнаха очи като на болно животно.