— Мозъкът й работи добре, нищо, че е жена — рекох.
— Не е време за шегички — тросна се Кингзли.
— Вече го казахте. Ужасно сте самоуверен, щом като сте допуснали, че ще отида да предам пари на човек, търсен от полицията, и по този начин ще му помогна да избяга.
Ръката му зашава върху коляното, а лицето му се изкриви в невесела усмивка.
— Признавам, че попрекалих. Все пак ще го направите ли?
— Това значи, че и тримата тук ставаме съучастници. Съпругът и личната му секретарка може да се отърват без особени усложнения, но онова, което ще сполети мен, едва ли ще съвпадне с нечия мечта за добре прекарана ваканция.
— Ще ви се отплатя — обеща той. — А ако нищо не е направила, тогава няма да сме съучастници.
— Много ми се иска да го допусна. Иначе нямаше и да разговарям с вас. Държа обаче да ви предупредя: ако установя, че е извършила убийство, ще я предал на полицията.
— Тя едва ли ще се съгласи да разговаряте — предупреди ме Кингзли.
Взех плика и го пъхнах в джоба си.
— Ще се съгласи, ако държи да получи това. — Погледнах часовника си. — Ако тръгна веднага, ще бъда там за срещата в един и петнайсет. В бара сигурно им е втръснало да я гледат толкова време. Което е чудесно, няма що.
— Боядисала си е косата тъмнокестенява — каза мис Фромсет. — Дано това й помогне.
— Но на мен няма да ми помогне да й повярвам, че е само невинен скиталец.
Пресуших чашата си и станах. Кингзли изпразни своята на един дъх и също стана, свали шалчето и ми го подаде.
— Какво направихте, за да раздразните полицията в Бей Сити? — попита.
— Възползувах се от някои сведения, които мис Фромсет любезно ми предостави. В резултат на което потърсих някой си Толи, работил по случая Олмър. Така именно загазих. Те следяха къщата. Толи е частният детектив, нает от Грейсънови — поясних, като се обърнах към момичето. — Така че сигурно ще можете да му обясните в какво се състои работата. Тя и без това не е толкоз важна. А аз нямам време сега. Искате ли да ме изчакате тук?
Кингзли поклати глава.
— Ще отидем у дома — там ще ни звъните по телефона.
Мис Фромсет стана и се прозя.
— Не, уморена съм, Дери. Ще се прибера и ще си легна.
— Ще дойдеш с мен! — рязко й нареди той. — Иначе ще откача!
— Къде живеете, мис Фромсет? — попитах аз.
— В Брайсън Тауър на площад Сънсет. Апартамент номер седемстотин и шестнайсет. Защо питате? — погледна ме озадачено.
— Може да поискам по някое време да се свържа с вас.
Лицето на Кингзли изрази смътно недоволство, но очите продължаваха да бъдат като на болно животно. Навих шала около врата си и отскочих до трапезарията да изгася лампата. Когато се върнах, те ме чакаха до вратата. Кингзли я прегръщаше през рамо. Видът й беше уморен и донякъде скучаещ.
— Е, надявам се… — започна той, но после направи крачка напред и ми протегна ръка. — Вие сте свестен човек, Марлоу.
— Хайде изчезвайте — рекох. — Много, много надалеч.
Той ме изгледа особено и двамата излязоха. Изчаках асансьорът да се качи, чух го как спря, вратите се отвориха и затвориха, започна да се спуска. Чак тогава слязох по стълбите в подземния гараж и отново събудих крайслера.
Глава 30
Фасадата на бар „Паун“ беше тясна, в съседство с магазин за сувенири, на чиято витрина малки кристални слончета блещукаха под светлината на уличната лампа. Отпред барът беше целият тухли и стъкло, а през монтиращия в тухлите разноцветен стъклен паун се процеждаше мека светлина. Влязох, заобиколих китайския параван, огледах помещението и се настаних във външния край на малко сепаре. Светлините бяха кехлибарени, кожата на тапицерията — яркочервена, масите — лъскави, пластмасови. В едно от сепаретата четирима войници печално се наливаха с бира, поизцъклили очи и явно отегчени дори и от пиенето. Срещу тях две момичета и двама безвкусно издокарани мъже вдигаха единствения шум в заведението. Не видях никой, който да отговаря на представата ми за Кристал Кингзли.
Съсухрен келнер със злобни очички и лице като изгризан кокал сложи отпреде ми салфетка с щампосан пъстър паун и ми поднесе коктейл бакарди. Засърбах го, загледан в кехлибарения циферблат на часовника на бара. Тъкмо минаваше един и петнайсет.
Единият мъж от компанията с двете момичета внезапно стана и излезе. Другият попита:
— Защо трябваше да го оскърбяваш?
— Оскърбих ли го? — учуди се тенекиен женски глас. — Това ми харесва. Та той ми направи непристойно предложение.
— Това не значи, че трябва да го обиждаш — жално настоя мъжът.