Стигнах вратата на апартамент 618, постоях един миг неподвижно и леко почуках.
Глава 31
Тя не беше свалила сивото палто. Отстъпи от вратата и аз минах покрай нея в квадратна стая с две легла, които се прибираха към стената, и минимално количество безлични мебели. Малка нощна лампа до прозореца хвърляше мътна жълтеникава светлина. Прозорецът беше отворен.
— Седнете и започвайте да говорите — каза жената. Тя затвори вратата и се настани в неудобен на вид люлеещ се стол в отсрещния ъгъл на стаята. Аз се отпуснах върху твърд диван. Там, където другият край на дивана почти опираше в стената, имаше отворена врата, закрита с мръснозелена завеса. Очевидно водеше към банята. Срещу нея друга, затворена врата. Вероятно кухненският бокс. Друго явно нямаше.
Жената кръстоса глезени, отпусна глава на облегалката на стола и ме загледа изпод дългите си гъсти мигли. Веждите й бяха тънки, извити и тъмнокестеняви като косата. Спокойно, нищо неиздаващо лице. Нямаше вид на жена, която върши излишни движения.
— Другояче си ви представях — рекох. — По думите на Кингзли.
Устните й леко трепнаха, но нищо не каза.
— Пък и на Лейвъри — додадох. — Още едно доказателство, че не говорим на еднакви езици.
— Нямам време за подобни разговори. Какво искате да научите?
— Той ме нае да ви открия. От доста време ви търся. Предполагам, че знаете.
— Да. Служебната му любовница ми каза по телефона. Осведоми ме, че името ви е Марлоу. И за шала ми каза.
Аз го свалих, сгънах го и го пъхнах в джоба си.
— Така че донякъде ми е известно какво сте правили — продължих. — Но не всичко. Знам, че сте оставили колата си в гаража на хотел „Прескът“ в Сан Бернардино и че сте се срещнали там с Лейвъри. Знам също така, че сте изпратили телеграма от Ел Пасо. Какво стана след това?
— От вас искам само парите, които той ми: праща. Не виждам какво ви засягат моите действия и постъпки.
— Нямам намерение да споря по въпроса. Ако искате парите, отговаряйте, ако не — недейте.
— Ами отидох в Ел Пасо — започна тя с уморен глас. — Тогава още мислех да се омъжа за него. Затова и телеграфирах. Видяхте ли телеграмата?
— Да.
— Обаче промених намерението си. Казах му да си върви и да ме остави на мира. Той ми вдигна скандал.
— Но си тръгна? — Да, защо не?
— След това какво правихте?
— Отидох за няколко дни в Санта Барбара. Останах дори повече от седмица. Сетне в Пасадина. Същата работа. После в Холивуд. Оттам идвам. Друго няма.
— Сама ли бяхте през цялото време? Тя се поколеба, преди да отговори:
— Да.
— Лейвъри не беше ли с вас?
— След като се разделихме, повече не съм го виждала.
— Какво се криеше зад всичко това?
— В какъв смисъл? — Гласът й стана остър.
— Ами дето сте се разкарвали насам-натам, без да се обадите. Не знаехте ли, че той ще се притесни?
— А, за мъжа ми ли говорите? — попита хладно. — Не бих казала, че се обезпокоих кой знае колко за него. Щеше да си мисли, че съм в Мексико, нали така? А на въпроса ви какво се криеше зад всичко това… просто исках да пообмисля някои неща. Животът ми се обърка безнадеждно. Имах нужда да бъда някъде съвсем сама и да се опитам да сложа всичко в ред.
— Но преди това сте прекарали един месец на езерото Литъл Фон и също сте се опитвали да сложите нещата в ред, при това безрезултатно.
Тя погледна обувките си, после вдигна очи към мен и кимна много сериозно. Вълнистата кестенява коса се люшна напред покрай бузите й. Тя вдигна ръка, отметна я и потърка с пръст слепоочието си.
— Имах нужда да сменя мястото — рече. — Не държах да е интересно, а просто непознато. Нищо да не ме свързва с него. Да съм съвсем сама. Например в хотел.
— И успявате ли?
— Не особено. Но няма да се върна при Дерас Кингзли. Той иска ли?
— Не знам. Защо сте дошли в града на Лейвъри? Момичето захапа кокалчето на ръката си.
— Исках още веднъж да го видя. Не знам какво да мисля за него, всичко е така объркано. Уж го обичам, а пък… Е, предполагам, че наистина съм влюбена. Но не съм сигурна, че искам да се омъжа за него. Разбирате ли ме?
— В това отношение — да. Но не мога да разбера как ви се живее далеч от дома, из разни долнопробни хотели. Доколкото разбрах, години наред сте водили съвършено независим живот.
— Трябваше да остана сама, за да… за да обмисля нещата — повтори тя с някакво отчаяние и отново захапа кокалчето, много силно. — Дайте ми парите и си вървете, моля ви.
— Ей сега. Нямаше ли обаче още една причина, за да напуснете точно тогава Литъл Фон? Нещо, свързано например с Мюриъл Чес?