Тя, изглежда, се учуди. Но всеки може да си докара учуден вид.
— Боже мой, откъде накъде? Какво общо имам аз с оная мокра кокошка с каменното лице?
— Помислих си, че може да сте се скарали… заради Бил.
— Бил? Бил Чес? — Тя още повече се изненада. Може би прекалено.
— Бил твърди, че сте го сваляли.
Жената отметна глава и издаде тенекиен, нереален смях.
— О, господи, този мръсен алкохолик? — Лицето й рязко изтрезня. — Какво се е случило? Защо е тази тайнственост?
— Може да е мръсен алкохолик, но според полицията той е и убиец. На жена си. Намериха я удавена в езерото. След едномесечен престой.
Тя си облиза устните, наклони глава на една страна и ме загледа втренчено. Настъпи мълчание. В стаята се промъкна влажното дихание на океана.
— Не съм много изненадана — бавно произнесе накрая. — Значи дотам се е стигнало в крайна сметка. Те ужасно се караха. Да не би да сте помислили, че тази история има нещо общо с моето отпътуване? Кимнах.
— Не изключих тази възможност.
— Не, уверявам ви, че няма връзка — сериозно заяви тя и заклати глава. — Всичко стана така, както ви казах. Нищо друго.
— Мюриъл е мъртва. Удавена в езерото. Но вас, изглежда, това ни най-малко не ви трогва.
— Та аз почти не я познавах. Честна дума. Тя не беше никак общителна. Пък и в края на краищата…
— Предполагам, не ви е известно, че е работила като медицинска сестра в кабинета на доктор Олмър?
Сега вече истински я озадачих.
— Никога не съм била в кабинета му — изрече бавно. — Викала съм го у дома, много отдавна. Аз… за какво става дума?
— Мюриъл Чес е всъщност някоя си Милдред Хавиланд, медицинската сестра на доктор Олмър.
— Странно — каза с учудване в гласа. — Знам, че Бил се е запознал с нея в Ривърсайд. Не е споменавал обаче как, при какви обстоятелства и откъде е тя. Кабинета на доктор Олмър, казвате? Това трябва ли да означава нещо?
— Не, предполагам, че е истинско съвпадение. А съвпадения се случват. Но нали разбирате сега защо настоявах да разговарям с вас. Удавянето на Мюриъл, вашето заминаване, фактът, че тя е всъщност Милдред Хавиланд, която някога е имала нещо общо с доктор Олмър… също както и Лейвъри, макар и по друг начин. На всичкото отгоре Лейвъри живее срещу доктора. Дали и той не е познавал Мюриъл от едно време?
Тя се позамисли, хапейки леко долната си устна.
— Той я видя, когато дойде при мен на Литъл Фон — рече най-накрая, — но с нищо не показа, че я познава.
— А като го знаем що за човек е, едва ли би се сдържал.
— Не мисля, че Крие е имал вземане-даване с доктор Олмър. Познаваше жена му. Но не и доктора, доколкото ми е известно. Така че едва ли е познавал медицинската сестра.
— Е, както изглежда, напразно си изгубих времето. Но нали виждате защо трябваше да си поговорим. А сега вече мога да ви дам парите.
Извадих плика, станах и го пуснах в скута й. Тя го остави да лежи там. Аз пак седнах.
— Много добре се справяте с тази роля — казах. — Бива ви да се изкарвате невинна и объркана, дори леко студена и ожесточена. Хората зле са ви познавали. Имат ви за безразсъдна, безмозъчна глупачка, която върши каквото й скимне в момента. Много грешат.
Тя се втренчи в мен, вдигнала високо вежди. Нищо не каза. После лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните й. Посегна към плика, потупа с него по коляното си и го остави върху масичката. През цялото време не откъсна поглед от мен.
— И с ролята на мадам Фолбрук добре се справихте — продължих аз. — Сега като си помисля, леко преиграхте на места, но тогава напълно ме убедихте. И лилавата шапка, която би изглеждала чудесно на руса коса, но стоеше кошмарно на рошавите кестеняви пирги, и размазаният грим, слаган сякаш на тъмно с изкълчена китка, и нервните откачени приказки… Всичко беше много добре. А вече като навряхте пистолета в ръката ми… налапах и кукичката, и целия прът.
Тя се подсмихна и пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото. Токчетата й потракваха по пода.
— Едно обаче не разбирам — защо изобщо сте се върнали там? Защо сте поели такъв риск посред бял ден?
— Значи мислите, че аз съм застреляла Крие Лейвъри? — тихо попита тя.
— Не мисля, а знам със сигурност.
— Защо съм се върнала в къщата? Това ли ви интересува?
— Всъщност не особено.
Тя се изсмя. Остро и студено.
— Ами защото ми беше обрал всичките пари. Изпразни портмонето ми, дори и дребните центове. Затова отидох там. Всъщност нищо не рискувах. Знам що за живот водеше. Дори трябваше да се върна, в името на собствената си безопасност. За да внеса вътре вестниците и млякото. В такива случаи хората губят ума и дума. А аз не, пък и не виждах защо трябва да си глътна езика. Обратното е далеч по-безопасно.