— Разбирам. В такъв случай сте го застреляли предишната вечер. Трябваше да се досетя — не че има някакво значение. Той се е бръснел, но мъжете с много тъмни бради и приятелки по вечерно време често се бръснат точно преди лягане, нали така?
— И аз съм го чувала — почти весело се съгласи тя. — Какво смятате да предприемете?
— По-хладнокръвна мръсница от вас не съм виждал. Какво ще предприема ли? Ами ще ви предам на полицията, какво друго? При това с голямо удоволствие.
— Едва ли — почти изпя жената. — Питате защо ви връчих празния пистолет. Ами защото имах друг в чантата. Ето го.
И като извади дясната си ръка от джоба на палтото, тя го насочи срещу мен.
Аз се ухилих широко. Дори да не беше най-сърдечната усмивка, на която съм способен, все пак можеше да мине за такава.
— Никога не съм си падал по тези сцени. Детективът обвинява убиеца. Убиецът вади пистолет, насочва го срещу детектива и му разказва цялата история, защото накрая възнамерява да го застреля. По този начин се губи сума ти ценно време, дори ако накрая убиецът наистина застреля детектива. Само че това никога не става. В последния миг все се случва нещо, което предотвратява нещастието. Всевишният също не си пада по такъв тип сцена, защото винаги прави, струва, но успява да я разтури.
— Тогава — тихичко издума тя, стана и тръгна безшумно към мен — предлагам да я изиграем по различен начин. Аз нищо няма да разкажа, никой няма да се намеси и затова ще ви застрелям, какво ще кажете?
— Ще кажа, че сцената и така не ми харесва.
— Нямате изплашен вид — бавно облиза тя устните си и все тъй безшумно продължи да върви към мен.
— Защото не съм — излъгах. — Нощта е много напреднала, прозорецът е отворен и изстрелът ще се чуе надалеч. Пътят до долу е дълъг, а и вас не ви бива много да боравите с пистолети. Сигурно няма да ме улучите. Лейвъри три пъти не сте го уцелили.
— Станете!
Станах.
— Ще бъда толкова близо, че няма начин да не улуча. — И тикна пистолета в гърдите ми. — Ето така. Не мърдайте. Вдигнете ръце и никакво шаване. Едно движение, и стрелям.
Вдигнах ръце. Погледнах надолу към дулото. Езикът ми беше надебелял, но все още можех да го въртя из устата си.
Лявата й ръка ме опипа, но не намери оръжие. Тя прехапа устна, загледана втренчено в лицето ми. Пистолетът се беше впил в гърдите ми.
— Сега ще ви помоля да се обърнете — каза учтиво, като шивачка по време на проба.
— Нищо не вършите като хората. И определено не ви бива с пистолетите. Първо, сте застанали прекалено близо и второ — много ми е неприятно да повдигам този въпрос, но какво да се прави — предпазителят не е освободен. И това сте пропуснали.
Тя се опита да извърши две неща едновременно: да направи крачка назад и да провери с палец дали е освободен предпазителят, без да сваля очи от лицето ми. Две прости неща, за които е необходима само секунда. Никак обаче не й хареса, че й го казах. Не й хареса също така, че моите мисли заглушават нейните. Лекото объркване я раздразни.
Нададе приглушен задавен звук, аз посегнах с дясната ръка и рязко притиснах лицето й към гърдите си, С лявата я пернах остро по китката, точно в основата на палеца. Пистолетът се изскубна и тупна на пода. Лицето й се гърчеше о гърдите ми, май се опитваше да изкрещи.
В следващия миг реши да ме ритне и изгуби малкото равновесие, което й бе останало. Вдигна ръце, за да ми издере очите. Сграбчих я за китката и я извих назад. Силна жена беше, но я надвих. Тогава се отпусна, за да натежи с цяло тяло на ръката, притискаща главата й. Нямаше как да я удържа. Започна да се смъква надолу, повличайки и мен.
Докато се боричкахме на пода до дивана, вдигахме приглушен шум като от тътрене на крака, дишахме тежко и ако е изскърцала някоя от дъските на пода, не съм я чул. По едно време ми се стори, че се дръпна завеса. Не бях сигурен, пък и нямах време да размисля. Внезапно вляво от мен, леко зад гърба ми, извън моето полезрение се извиси някаква фигура. Само разбрах, че е мъж, и то едър.
И друго нищо. В очите ми избухна огън, после мрак. Дори не помня удара. Само огън и мрак и малко преди мрака остро ми се доповръща.
Глава 32
Миришех на джин. Не като обърнал четири-пет чашки в ясна зимна утрин, за да се преборя с махмурлука, а сякаш Тихият океан е пълен с чист джин и аз съм се гмурнал в него с главата надолу от борда на някоя яхта. Косата, веждите, брадата, врата ми — всичко бе плувнало в джин. Ризата ми също. Ухаех на умрели крастави жаби.
Сакото ми беше свалено, лежах по гръб до дивана, на нечий килим, и гледах картина в рамка. Рамката беше евтина, дървена, лакирана, а на картинката бе изобразена част от огромен висок светложълт виадукт, по който лъскав черен локомотив теглеше турскосини вагони. През една от издигащите се нагоре арки на виадукта се виждаше широк златист плаж, изпъстрен с излегнали се летовници и раирани плажни чадъри. На преден план се задаваха три момичета с книжни слънчобрани, едното във вишнево, другото в светлосиньо, а третото в зелено. Отвъд плажа се простираше залив — по-син, отколкото се полага на кой да е залив. Целият бе просмукан от слънчева светлина и осеян с изнемогващи бели платноходки. Отвъд извивката на залива се издигаха три хълма в три контрастиращи цвята: златист, теракота и светловиолетов.