Най-отдолу на картината пишеше с едри главни букви: „ПОСЕТЕТЕ ФРЕНСКАТА РИВИЕРА СЪС СИНИЯ ВЛАК“.
Много подходящ момент за това.
Вдигнах със сетни сили ръка и опипах тила си. Стори ми се кашав. Острата болка, предизвикана от докосването, се стрелна чак до петите ми. Изстенах, но стонът ми приличаше по-скоро на ръмжене — от професионална гордост или поне онова, което бе останало от нея. Бавно и внимателно се претърколих и видях краката на спуснато легло, от онези, дето се прибират към стената. Другото си беше прибрано. Шарката върху боядисаното дърво ми се видя позната. А картината бе висяла през цялото време над дивана, без дори да съм я погледнал.
Докато се преобръщах, от гърдите ми се търкулна четвъртита бутилка джин и се удари в пода. Прозрачна и празна. Просто да не повярваш, че толкова джин се е побрал в една-единствена бутилка.
Успях да свия колене и останах на четири крака. Душех като куче, което няма време да си довърши вечерята, но никак не му се иска да я зареже. Завъртях глава наляво и надясно. Веднага ме заболя. Продължих да я въртя и продължи да ме боли, така че се изправих на крака и тогава видях, че съм по чорапи.
Обувките ми се въргаляха до перваза на дюшемето и имаха много охлузен вид. Обух ги уморено. Бях един стар, стар човек. В последните дни на своя залез. Все пак един зъб ми беше останал. Напипах го с език. Нямаше вкус на джин.
— Всичко ще си спомниш — рекох на глас. — Един ден всичко ще си спомниш. И никак няма да ти хареса.
Лампата върху масичката си стоеше до отворения прозорец. И тапицираният тлъст зелен диван си беше на мястото. И вратата с дръпнатата зелена завеса. „Никога не сядайте с гръб към зелени завеси. Зле ще си изпатите. Все нещо ще се случи.“ Май вече го бях казвал на някого. На едно момиче с пистолет в ръка. Момиче с ясно безизразно лице и тъмнокестенява коса, която е била руса.
Огледах се за нея. Беше си в стаята. Лежеше върху изтегленото легло.
Облеклото й се състоеше от чифт къси бежови чорапки. Косата й беше разрошена. Вратът й беше целият в синини. Устата й зееше отворена, изпълнена до краен предел от подут език. Очите й бяха изцъклени, а бялото им не можеше да се нарече бяло.
Четири яростни резки аленееха цинично върху белотата на голия корем. Дълбоки, стръвни, набраздени от четири озверели нокътя.
Върху дивана имаше скупчени дрехи, предимно нейни. И сакото ми беше там. Измъкнах го и го облякох. Отдолу нещо изшумоля. Извадих дългия плик с парите и го прибрах в джоба си. Марлоу, петстотин долара. Надявах се, че всичките са там. Нямаше за какво друго да храня надежди.
Запристъпвах предпазливо, на пети, сякаш по съвсем тънък лед. Наведох се и разтрих мястото зад коляното, като се питах къде ме боли повече — там или главата.
В коридора отекнаха тежки стъпки, дочух неясни груби гласове. Стъпките затихнаха. Някой задумка с юмрук по вратата.
Стоях и гледах, здраво стиснал устни. Всеки миг очаквах някой да отвори и да влезе. Опитаха дръжката, но пак никой не нахълта. Отново чукане, пауза, неясните гласове. Стъпките се отдалечиха. Попитах се колко ли време е необходимо, за да доведат управителя с шперца. Едва ли много.
Съвсем недостатъчно, за да успее Марлоу да се прибере у дома от френската Ривиера.
Отидох до зелената завеса, дръпнах я настрани и надзърнах през тъмното коридорче към банята. Влязох вътре и светнах лампата. Две малки хавлиени кърпи на пода, банско килимче, преметнато през ръба на ваната, над нея в ъгъла прозорче с матово стъкло. Затворих вратата, стъпих на ваната и го отворих. Шестият етаж. Нямаше мрежа срещу комари. Извадих глава навън и се взрях в мрака, в тесния проблясък на улицата с дърветата. Погледнах встрани и забелязах, че прозорчето на банята на съседния апартамент е на по-малко от метър разстояние. Една охранена планинска коза би се справила, без да й мигне окото. Въпросът бе дали един пребит от бой частен детектив е в състояние да стори същото и какви плодове би дало усилието му.