Някъде зад гърба ми далечен приглушен глас като че ли нареждаше обичайния полицейски речитатив: „Отворете, иначе ще разбием вратата!“ Аз се подсмихнах. Нямаше да я ритат, защото може да си натъртят коленете. А краката им са единственото нещо, на което държат.
Грабнах един пешкир от закачалката, отворих прозореца докрай и много внимателно стъпих на перваза. Прехвърлих единия си крак на съседния перваз, като се държах за рамката. Стигах другия прозорец едва колкото да го отворя, ако не е заключен. Беше заключен. Ритнах стъклото и го счупих. Шумът, който вдигнах, сигурно се чу в Сан Франциско. Омотах пешкира около лявата си ръка и я пъхнах вътре, за да освободя ключалката на бравата. Долу на улицата мина кола, но никой не се развика.
Успях да отворя строшения прозорец и тогава се прехвърлих на другия перваз. Пешкирът падна от ръката ми и запърха надолу в мрака, за да кацне върху тясната тревна площ между двете крила на сградата.
А аз се промуших в прозореца на съседната баня.
Глава 33
Спуснах се на пода в тъмнината, намерих пипнешком вратата, отворих и се ослушах. На лунната светлина, проникваща през северните прозорци, различих спално помещение с две еднакви легла — оправени и празни. Не от сгъваемите, дето се прибират към стената. Този апартамент беше по-просторен. Минах покрай леглата и отворих втора врата, която водеше към всекидневната. И двете стаи бяха затворени, миришеше на застоял въздух. Все така с опипване открих някаква лампа и я светнах. Прекарах пръст по ръба на една маса. Имаше тънък слой прах, какъвто се събира и в най-чистата стая, ако е стояла дълго време затворена.
Мебелировката се състоеше от маса за хранене, радиошкаф, етажерка за книги, библиотека, пълна с чисто нови романи, висок скрин от тъмно дърво, върху който имаше сифон, кристално шише с някакъв алкохол и четири чаши на ивици, обърнати с дъното нагоре — всичко наредено върху месингов поднос. До тях в двойна сребърна рамка — фотографиите на младолики мъж и жена на средна възраст, и двамата с кръгли, пращящи от здраве лица и весели очи. Гледаха ме, сякаш нямаха нищо против присъствието ми.
Помирисах алкохола — оказа се уиски — и оползотворих една доза. От това главата ми се почувствува по-зле, но останалата част от тялото беше доволна. Светнах в спалнята и занадничах из гардеробните ниши. Едната бе препълнена с мъжки дрехи, шити по поръчка. Върху етикета от вътрешната страна на джобчето на сакото фигурираше името на собственика — X. Г. Талбот. Пребърках и скрина, където открих мека синя риза, но ми се видя малка за мен. Отнесох я в банята, свалих своята, измих си лицето и гърдите, избърсах си косата с мокър пешкир и облякох синята риза. Изсипах на главата си значително количество от лосиона на мистър Талбот, чиято миризма никъде не би минала незабелязана, и се сресах с неговия гребен и четка за коса. Сега вече, ако изобщо ухаех на джин, то бе съвсем слабо.
Най-горното копче на ризата отказваше упорито да влезе в илика, така че отново затършувах из скрина, докато намерих тъмносиня копринена вратовръзка и веднага си я сложих. Облякох пак сакото и се погледнах в огледалото. Бях една идея по-спретнат, отколкото предполагаше късният нощен час, дори за изискан мъж като мистър Талбот, ако можеше да се съди по дрехите му. Твърде спретнат и прекалено трезв.
Поразроших косата си, разхлабих връзката, върнах се при уискито и се постарах да оправя впечатлението от трезвия си вид. Запалих цигара — пак от запасите на мистър Талбот — и мислено изразих надеждата, че това мило семейство, където и да се намираше в момента, прекарваше времето си по-приятно от мен и че ще живея достатъчно дълго, за да мога един ден да им дойда на гости.
Влязох във всекидневната, отидох при вратата, от която се излизаше в коридора, отворих я, облегнах се на рамката и запуших. Не мислех, че от това ще ми олекне. Но също така не мислех, че ще ми олекне, ако зачакам да проследят дирята ми през прозореца.
В коридора някой се изкашля. Аз промуших глава и погледите ни се срещнаха. Човекът се приближи с бодра стъпка — дребен, наперен, в добре изгладена полицейска униформа. Косата му беше рижава, а очите — червеникавозлатисти.
Прозях се и попитах отегчено:
— Какво става?
Той ме огледа замислено.
— Дребни неприятности в съседния апартамент. Да сте чули нещо?
— Май че някой чукаше. Аз се прибрах преди малко.
— Не е ли късно?
— Въпрос на виждане. Значи неприятности, а?
— Апартаментът е нает от една жена. Познавате ли я?
— Мисля, че съм я виждал.
— Ъхъ. Сега да я видите… — Той вдигна ръце към врата си, изцъкли очи и закъркори по отвратителен начин. — Ей така изглежда. Значи нищо не сте чули?