— Само чукането.
— Ъхъ. Как ви е името?
— Талбот.
— Една минутка, мистър Талбот. Почакайте малко. Той се отдалечи по коридора, отиде при една отворена врата, от която струеше светлина, и рече:
— Лейтенанте, тук е съседът.
В рамката застана висок мъж и втренчи поглед право в мен. Едър, с ръждива коса и много, много сини очи. Дегармо. Сега вече всичко беше наред.
— Ей го съседа — услужливо обяви дребният спретнат полицай. — Името му е Талбот.
Дегармо ме гледаше, но злите му сини очи с нищо не издаваха, че ме е виждал и преди. Плъзна се безшумно по коридора, сложи яка ръка на гърдите ми и ме бутна навътре в стаята. Когато направих десетина крачки заднишком, той рече през рамо:
— Влез, Завързак, и затвори вратата. Ситният веднага изпълни нареждането му.
— Страхотен номер — мързеливо продължи Дегармо. — Я насочи пистолета си към него, Завързак.
Онзи мълниеносно откопча черния кобур и като облизваше устни, извади 38-калибров патлак.
— Леле боже — произнесе тихо и подсвирна. — Леле божичко! Как се досетихте, лейтенанте?
— Какво смяташе да правиш, приятел? — попита Дегармо, без да сваля очи от мен. — Да слезеш долу и да си купиш вестник, за да разбереш дали е убита?
— Леле боже — продължи Завързака. — Сексуален убиец. Съблякъл момичето и го удушил с голи ръце, лейтенанте. Как разбрахте?
Дегармо не отговори. Само стоеше и се олюляваше от пръсти на пети с безизразно каменно лице.
— Ами да, разбира се, той е убиецът — внезапно се досети дребният. — Я помиришете въздуха, лейтенанте. Дни не е проветрявано. И колко прах се е събрал по лавиците. Часовникът над камината е спрял. Влязъл е през… нека да проверя, а, лейтенанте?
И изтича от стаята в банята. Чух го как тършува наоколо. Дегармо стоеше сковано. Завързака се върна.
— Проникнал е през прозорчето на банята. Ваната е пълна с натрошено стъкло. И така смърди на джин… Спомняте ли си, че и онзи апартамент лъхаше на джин? Ето и една риза, лейтенанте. Тя пък сякаш е кисната в джин.
И протегна ризата, която веднага напарфюмира въздуха, Дегармо я погледна разсеяно, пристъпи напред и рязко разтвори сакото ми, за да види с каква риза съм облечен.
— Знам какво е направил, лейтенанте — продължи Завързака. — Откраднал е риза от този, който живее тук. Разбирате ли, лейтенанте?
— Ъхъ — бавно отпусна Дегармо ръката, която държеше сакото ми.
Двамата разговаряха за мен, сякаш не бях там.
— Обискирай го, Завързак.
Малкият взе да припка наоколо и да ме опипва за пистолет.
— Няма нищо.
— Ще го изведем през задния вход — рече Дегармо. — Ударът е наш и трябва да го направим преди появата на Уебър. Онзи тъпак Рийд не е в състояние да намери молец в стъклен буркан.
— Ама вие не сте включен в разследването — каза малкият със съмнение в гласа. — Май чух, че временно сте отстранен от работа.
— И какво ще изгубя, щом като съм временно отстранен?
— Обаче аз може да изгубя ей тази униформа. Дегармо го изгледа уморено. Дребният се изчерви и ясните му червеникавозлатисти очички се замитаха притеснено.
— Добре. Извикай Рийд. Завързака облиза устни.
— Както кажете, лейтенанте. Не съм длъжен да знам, че сте отстранен.
— Ще го отведем само двамата с теб — повтори Дегармо.
— Дадено.
Лейтенантът ме докосна по брадичката.
— Сексуален убиец — издума тихо. — Виж ти, да не повярва човек.
И се усмихна тънко-тънко, като помръдна само ъгълчетата на широката си жестока уста.
Глава 34
Излязохме и тръгнахме по коридора в посока, противоположна на апартамент №618. От все още отворената му врата продължаваше да се процежда светлина. Сега там стояха двама цивилни полицаи и пушеха, като затулваха цигари в шепи, сякаш духаше силен вятър. Отвътре долитаха кавгаджийски гласове.
Завихме зад ъгъла и се озовахме пред асансьора. Дегармо отвори вратата на аварийния изход, разположен зад асансьорната шахта, и ние заслизахме по кънтящите бетонни стъпала — етаж подир етаж. На партера Дегармо спря, хвана дръжката на вратата и се ослуша. После ме погледна през рамо.
— С кола ли си?
— Да, в подземния гараж е.
— Това е идея.
Продължихме надолу по стълбите към сумрачния сутерен. Мършавият негър излезе от малката будка и аз му връчих квитанцията. Той хвърли кос поглед към полицейската униформа на Завързака. Нищо не каза, само ми посочи крайслера.
Дегармо седна зад волана. Аз се настаних до него, малкият — на задната седалка. Изкачихме наклона към улицата и се потопихме във влажния и хладен нощен въздух. Към нас се носеше с пълна скорост огромна кола с две червени лампи на покрива.