Дегармо се изплю през прозореца и рязко обърна колата в обратна посока.
— Това сигурно е Уебър — каза. — Както винаги е закъснял за бала. Този път му натрихме носа, Завързак.
— Тая работа хич не ми харесва, лейтенанте. Честна дума.
— Горе главата, момче. Може да те повишат и да минеш към криминалния отдел.
— Предпочитам да ходя с униформа и да имам какво да ям.
Завързака губеше самоувереност с главоломна скорост.
Дегармо измина едно разстояние от десетина пресечки, без да отлепя крак от педала за газта, след което леко намали. Дребният продължи неспокойно:
— Надявам се, лейтенанте, че знаете какво вършите, но това не е пътят към участъка.
— Прав си — съгласи се синеокият. — И никога не е бил, нали така?
Крайслерът запъпли едва-едва, после зави в тясна уличка с еднакви ниски къщи, сгушени зад еднакви малки морави. Дегармо натисна плавно спирачките и спря до бордюра. Преметна ръка през облегалката и се обърна назад към Завързака.
— Значи според теб този тук е убиецът?
— На вашите услуги — сковано изрече дребният. — Имаш ли фенерче?
— Нямам.
— Виж в джобчето зад лявата седалка — намесих се аз.
Завързака затършува, след малко се чу металическо щракване, последвано от бял сноп светлина.
— А сега хвърли един поглед на тила му — продължи Дегармо.
Лъчът се придвижи. Чух зад себе си дишането на малкия, после го усетих на врата си. Ръката му ме заопипва, докато намери цицината. Аз изохках. Фенерчето изгасна и в колата отново се втурна уличният мрак.
— Май е бил фраснат, лейтенанте. Нищо не разбирам.
— Същото се отнася и за момичето — каза Дегармо. — Не си личеше много, но няма съмнение. Била е зашеметена с удар, за да бъде разсъблечена и издрана преди удушаването. Иначе раните няма да кървят. Всичко е станало безшумно. Освен това в апартамента няма телефон. Кой съобщи в участъка, Завързак?
— Че аз откъде да знам? Обади се някакъв и каза, че в апартамент шестстотин и осемнайсет на „Гранада“ била убита жена. Рийд търсеше фотограф, когато вие дойдохте. Дежурният каза, че имал дебел глас, вероятно преправен. Не дал никакво име.
— Добре тогава. Да предположим, че ти си убил момичето. Как ще се измъкнеш?
— Ами ще изляза през вратата. Какво ще ме спре? Ей! — излая той внезапно към мен. — А ти защо не си излезе?
Не му отговорих. Дегармо продължи монотонно:
— Значи няма да се прехвърлиш през прозореца на банята на шестетажна височина, да нахълташ през друг прозорец в непознат апартамент, където твърде вероятно има спящи хора, така ли? Няма да се престориш, че ти си човекът от съседния апартамент и да губиш ценно време, като се обадиш в полицията. Та онова момиче можеше да си лежи там поне една седмица, без никой да се усети. Значи не би пропуснал прекрасната възможност да се измъкнеш, а, Завързак?
— Едва ли — предпазливо отвърна малкият. — И не вярвам, че изобщо ще се обадя в полицията. Ама нали ги знаете тези сексуални маниаци, лейтенанте? Не са нормални като нас. Може да не е бил сам и другият да го е фраснал, за да го натопи.
— Само не ме убеждавай, че това ти е хрумнало без ничия помощ — изръмжа Дегармо. — Седим си с теб в компанията на човека, който знае всички отговори, а той само си мълчи.
— Не си спомням — рекох. — От този удар, изглежда, всичко съм забравил.
— Ще ти помогнем да си възвърнеш паметта. Ще те качим ей там горе в планината, на няколко километра оттук, където ще гледаш звездите на спокойствие и ще си спомняш.
— Така не се говори, лейтенанте. Защо не се върнем в участъка и да действуваме според правилника?
— По дяволите правилникът. Това момче ми харесва. Ще ми се да остана насаме с него и дълго, дълго да си приказваме. Трябва само да го предумаме. Много е свенлив.
— Не ме намесвайте в тази работа.
— А какво искаш да правиш?
— Да се върна в участъка.
— Че кой те спира? Ще се разходиш ли пеша? Завързака помълча известно време, после произнесе тихо:
— Ще се разходя. — Отвори вратата и стъпи на тротоара. — Знаете, че трябва да докладвам за това, лейтенанте.
— Докладвай. Кажи на Уебър, че съм го търсил, А следващия път, като се черпи, нека обърне една чашка за мое здраве.
— Нищо не разбирам — заяви дребният полицай и тръшна вратата.
Дегармо завъртя ключа, даде силно газ и веднага вдигна петдесет и пет километра, а малко след това — седемдесет. Намали, преди да се включи в булеварда, зави на изток и продължи с позволена скорост. Няколко закъснели коли се носеха и в двете посоки, но общо взето, светът тънеше в ледената тишина на ранното утро.