— Ако предпочиташ така… Той се обърна към мен.
— Никак не предпочитам. Но ако разнищя този случай, ще се отърва само с мъмрене. Ако ли не, ще трябва да си търся работа в друг град. Ти ме нарече глупак. Добре, нека бъда глупак. Къде живее Кингзли? Едно нещо съм усвоил — да развързвам хорските езици.
— Адресът е Карсън Драйв номер деветстотин шейсет и пет в Бевърли Хилс. На пет преки оттук трябва да завиеш на север, към планината. Къщата е отляво, малко преди Сънсет булевард. Не съм ходил там, но знам как вървят номерата.
Той ми подаде жълто-зеления шал.
— Скрий го в джоба си, докато ни потрябва да го стреснем.
Глава 35
Къщата беше бяла, двуетажна, с тъмен покрив. Ярката лунна светлина, огряла стената, приличаше на пресен слой боя. Долната половина на прозорците откъм фасадата имаше декоративни решетки от ковано желязо. Гладка морава стигаше до входната врата, разположена в ъгъла на издадена напред стена. Всички прозорци, които се виждаха, тънеха в мрак.
Дегармо слезе от колата, направи няколко крачки и се обърна да погледне алеята, водеща към гаража. Тръгна по нея и ъгълът на къщата го скри от погледа ми. Чух шума от вдигането на гаражна врата, после глухия удар при спускането й. Той се появи отново, поклати глава и се насочи през тревата към входната врата. Натисна с палец звънеца, ловко измъкна с една ръка от джоба си цигара и я пъхна в устата си.
Извърна се към мен, за да я запали, и пламъкът на кибритената клечка набразди дълбоко лицето му. След малко в прозорчето на вратата се появи светлина. Някой надзърна в шпионката. Видях как Дегармо показва полицейската си значка. Отвориха му бавно, неохотно. Той влезе в къщата.
Нямаше го четири-пет минути. Светваха прозорци, после пак гаснеха. Когато излезе и се насочи към колата, изгасна и малкото прозорче на вратата — сега къщата бе тъй тъмна, както я заварихме.
Той застана до крайслера, пушеше и гледаше към плавния завой на улицата.
— В гаража има една малка кола — рече. — Готвачката твърди, че е нейната. От Кингзли — нито следа. От сутринта не са го виждали. Проверих всички стаи. Сигурно казва истината. Уебър е бил привечер тук заедно със специалист по вземане на отпечатъци и цялата спалня е още в бял прах. Капитанът, изглежда, сверява отпечатъците с намерените в къщата на Лейвъри. Не ми каза обаче какво е открил. Къде може да е той — Кингзли имам предвид.
— Къде ли не. На път, в някой хотел, може да се пари в някоя сауна, за да разтовари нервната система. Да проверим най-напред при приятелката му. Казва се Фромсет и живее в Брайсън Тауър на площад Сънсет. Това е в центъра, близо до Уилшър.
— С какво се занимава? — попита Дегармо, докато сядаше зад волана.
— Дебне някой неканен да не се вмъкне в кабинета му, а в извънработно време го милва по главата. Обаче не е от онези секретарки-мацки. Умна е и изискана.
— Положението е такова, че ще трябва да пусне в ход целия си ум — забеляза Дегармо.
Беше излязъл на булевард Уилшър и сега завиваше отново на изток. След двайсет и пет минути спряхме пред Брайсън Тауър — бял дворец с гипсова замазка, с декоративни фенери и финикови палми отпред в дворчето. Входът беше „Г“-образен, с мраморни стъпала и мавритански свод; фоайето бе твърде просторно, а килимът — прекалено син. Тук-таме се виждаха глинени делви в стил Али Баба, също сини, в които спокойно можеше да влезе тигър. Имаше също така писалище и портиер, чиито мустаци без никакво затруднение биха се побрали под нокътя ми. Дегармо мина устремно покрай него и се запъти право към асансьора, до който дремеше на табуретка уморен старец, в очакване на клиенти. Портиерът щракна със зъби подир полицая, досущ като териер.
— Един момент, ако обичате. Кого желаете да посетите?
Лейтенантът се извърна на пети и ме изгледа учудено.
— Добре ли чух? Наистина ли каза „кого“?
— Да, ама не го бий. Такава дума съществува. Дегармо облиза устни.
— Знам, че съществува, но често съм се питал къде я държат. Ето какво, приятелче — обърна се към портиера. — Отиваме в апартамент седемстотин и шестнайсет. Имаш ли нещо против?
— Имам естествено — хладно отвърна човекът. — Не приемаме посетители в… — Той вдигна ръка и я обърна, за да погледне тесния овален часовник от вътрешната страна на китката си. — В четири часа и двайсет и три минути сутринта.
— И аз така си мислех — рече Дегармо. — Затова реших да не те безпокоя. Става ли ти ясно? — И като извади значката от джоба си, той я протегна напред така, че светлината да заискри по златносиния емайл. — Аз съм лейтенант от полицията.