— Не. Но мога и сам да разбера.
И се придвижих към вратата, но не много.
— Засега с нищо не се занимавам — изрече хладно. — Всеки момент очаквам да получа военноморски чин.
— Сигурно много ще напреднете във флота.
— Да. Е, хайде, мерудийо на всяко гърне, довиждане. И не си правете труда да идвате пак. Няма да ме намерите.
Отидох до вратата и я отворих. Заяждаше на прага — сигурно от влагата. С ръка на бравата се обърнах към него. Стоеше с присвити очи, сдържащ гръмотевична буря.
— Може да се наложи пак да дойда — заявих. — Но не за да си разменяме остроумия, а защото ще съм открил нещо, което трябва да обсъдим заедно.
— Продължавате да мислите, че лъжа — произнесе с бяс в гласа.
— Просто смятам, че криете нещо. Така съм се нагледал на всякакви хора, че от пръв поглед ми става ясно. Това, което криете, може да не ми върши работа. Ако пък ми върши, най-вероятно пак ще имате възможността да ме изгоните.
— С удоволствие. И си доведете шофьор да ви откара у дома. В случай, че се приземите по задник и си строшите главата.
И ни в клин, ни в ръкав взе, че се изплю върху килима.
Това направо ме гръмна. Все едно, че от него се смъкна целият външен блясък и отпреде си видях уличен хъшлак. Или сякаш чух изискана на пръв поглед дама да псува.
— Сбогом, прекрасни телеса.
И си тръгнах, без да се обърна. Като затварях вратата, трябваше рязко да я придръпна. Излязох на улицата. Застанах на тротоара и се загледах в отсрещната къща.
Глава 4
Беше ниска, разстлана постройка, измазана в розово, избеляло до приятно пастелно, а рамките на прозорците бяха в убито зелено. И керемидите на покрива бяха зелени — кръгли и грубовати. Входната врата, поставена дълбоко навътре, бе обрамчена с мозайка от многоцветни керамични плочки; отпред имаше малка градинка, опасана от ниска стена с гипсова мазилка; железните перила, с които завършваше оградата, бяха корозирали от морската влага. Вляво имаше гараж за три коли с врата към двора, а оттам по циментирана пътечка се стигаше до страничната врата на къщата.
Бронзовата табелка до входа гласеше:
Докато стоях и зяпах към отсрещната страна на улицата, откъм ъгъла се появи черният кадилак, който вече бях зърнал, и с приглушено мъркане се плъзна покрай мен. При розовата къща намали, направи широк завой, за да влезе в гаража, реши, че моята кола му пречи, продължи до края на улицата и обърна в разширението пред декоративната оградна решетка. Бавно се върна и влезе в празната трета клетка на отсрещния гараж.
Слабият мъж с тъмни очила слезе от колата и се запъти към къщата, понесъл лекарска чанта с две дръжки. По средата на пътя спря и ме загледа. Аз тръгнах към колата си. Той стигна входната врата, отключи, но преди да влезе, отново погледна към мен.
Седнах в крайслера, запалих цигара и взех да разсъждавам дали си струва да наема някого да следи Лейвъри. Реших, че няма смисъл, поне засега.
Пердетата на прозореца до входната врата, през която бе минал доктор Олмър, се размърдаха. Тънка ръка ги придърпа встрани, зърнах отразен в очила слънчев лъч. Доста време стояха отместени.
Погледнах към къщата на Лейвъри. От черния вход се спускаха няколко боядисани дървени стъпала, от които започваше полегата циментирана пътечка, завършваща с други стъпала, този път бетонни, излизащи на по-долната асфалтирана уличка.
Прехвърлих поглед върху къщата на доктор Олмър и се попитах разсеяно дали познава Лейвъри и до каква степен. Вероятно се познаваха, защото къщите им бяха единствените в тази отсечка на улицата. Но едва ли щеше да ми каже нещо — нали е лекар. Докато гледах, завесите, повдигнати донякъде, бяха изцяло отместени встрани.
Средното крило на тройния прозорец нямаше мрежа срещу комари. Зад него стоеше доктор Олмър, вперил намръщен поглед в мен; тръсна пепелта от цигарата си навън, рязко се извърна и седна зад едно бюро. Лекарската чанта беше поставена пред него. Седеше сковано и барабанеше с пръсти по бюрото, зад чантата. Ръката му се пресегна към телефона, докосна го и отново се отдръпна. Запали цигара и яростно тръсна клечката кибрит, отиде до прозореца и пак се втренчи в мен.
Това бе интересно, ако можеше да се нарече така, само защото беше лекар. Лекарите не са никак любопитни. Още като стажанти се наслушват на толкова тайни, че им стигат за цял живот. А доктор Олмър като че ли се интересуваше от мен. Нещо повече — беше разтревожен.
Посегнах да запаля мотора, но вратата на Лейвъри се отвори, така че отдръпнах ръката си и се облегнах назад. Лейвъри се зададе пъргаво по пътечката, хвърли един поглед на улицата и тръгна към гаража. Беше облечен по същия начин. През ръката си бе преметнал груба кърпа и хавлия. Чух как вратата на гаража се вдига, сетне се хлопна вратата на колата, моторът закашля и застърга. Автомобилът се появи на заден ход по стръмната алея, от ауспуха извираха бели като пара газове. Беше чудесна синя спортна количка, гюрукът бе свален и гладко сресаната тъмна коса на Лейвъри едва се подаваше от нея. Сега бе надянал шикозни слънчеви очила с много широки бели рамки. Колата направи плавен завой в дъното на улицата и изчезна зад ъгъла.