Патън стана и излезе на верандата. След Малко се върна, като бършеше устни с бежова носна кърпа. Настани се пак на стола, малко на една страна — пречеше му кобурът на хълбока. Впери замислен поглед в Дегармо. Той стоеше все така изправен до стената, неподвижен и скован, същински каменен човек. Дясната му ръка продължаваше да виси отпуснато, със свити пръсти.
— Още не съм чул кой е убил Милдред — настоя шерифът. — Този отговор влиза ли в представлението, или тепърва предстои да бъде изяснен?
— Убита е от някой, който е смятал, че си го заслужава, който я е обичал и мразел, който е бил твърде много полицай, за да допусне да й се разминат още убийства, но не достатъчно, за да я закара в участъка и по този начин да се разкрие цялата история. Някой като Дегармо.
Глава 40
Дегармо се отдели от стената и се усмихна студено. Дясната му ръка замахна отсечено и ето че стискаше пистолет. Китката му беше свободна, дулото сочеше пода. Каза ми, без да ме гледа:
— Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?
— Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.
Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.
— А откъде съм научил адреса й?
— Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.
Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.
— Искам да се измъкна оттук — произнесе най-сетне. — Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?
— Имам, синко — тихичко каза Патън. — Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.
— Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?
— Това се опитвам да измъдря — почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. — Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.
— Пусни го — посъветвах го аз. — Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.
— Някой може да пострада при задържането му — трезво настоя шерифът. — Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.
Дегармо се ухили.
— Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.
И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.
— Само че аз съм седнал — оплака се след малко. — Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. — Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. — Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.