Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.
Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.
Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.
Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.
Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.
— Как можа да ми предоставиш възможност! — все така тъжно му каза шерифът. — Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш.
Дегармо кимна, изправи гръб и тръгна към вратата.
— Недей! — спокойно му рече Патън.
Дегармо продължи. Стигна вратата и бутна мрежата. Обърна се към Патън — лицето му беше бяло като платно.
— Тръгвам си. Можеш да ме спреш по един-единствен начин. Сбогом, шишко.
Патън не помръдна.
Полицаят излезе, стъпките му отекнаха тежко по верандата, после по стъпалата. Отидох да надникна през прозореца. Патън продължаваше да стои неподвижно. Дегармо беше вече горе на малката язовирна стена.
— Минава бента — обадих се аз. — Анди има ли оръжие?
— И да има, едва ли ще стреля — спокойно каза Патън. — Откъде да знае, че трябва?
— Бре да му се не види. Шерифът въздъхна.
— Не биваше да ми предоставя възможност — повтори. — Иначе бях загубен. Трябва да му го върна. Обаче върши детинщини. Нищо няма да спечели.
— Той е убиец.
— Не е от опасните. Заключи ли колата си? Аз кимнах.
— Анди се задава от другата страна на бента — рекох. — Дегармо го спря, нещо му говори.
— Ще вземе колата на Анди — тъжно издума шерифът.
— Бре да му се не види! — повторих аз.
Погледнах Кингзли. Беше стиснал глава с две ръце и зяпаше пода. Обърнах се пак към прозореца. Дегармо се беше скрил зад възвишението, а Анди бавно прекосяваше стената, като сегиз-тогиз поглеждаше през рамо. В далечината се чу паленето на мотор. Анди вдигна очи към вилата, обърна се и хукна назад.
Моторът заглъхна.
— Е, предлагам да се върнем в канцеларията и да започнем да въртим телефоните — рече Патън.
Кингзли стана внезапно, отиде в кухнята и се върна с бутилка уиски. Наля си почти пълна чаша и я изпи прав. Махна с ръка и излезе от стаята. Чух скърцане на креватни пружини.
Ние с Патън напуснахме безшумно вилата.
Глава 41
Шерифът тъкмо бе наредил по телефона да блокират шосетата, когато се обади дежурният сержант от язовира на Пума Лейк. Качихме се в колата на Патън и Анди я подкара с голяма скорост покрай езерото, после през селото и пак кран езерото, до големия бент в отсрещния му край. Махнаха ни да спрем до бараката, която служеше за щаб. Там в един джип ни чакаше сержантът.
Направи ни знак да го следваме и ние потеглихме след него по шосето, пропътувахме около двеста метра и спряхме до едни войници, които надничаха към дъното на дълбокия каньон. Имаше още спрели коли и групичка хора до войниците. Слязохме и се приближихме.
— Не спря, когато караулът му направи знак — обясни с ожесточение в гласа сержантът. — За малко да го събори с колата. Другият, в средата на моста, трябваше да отскочи, за да не бъде смазан. Този, дето пази тук, видя какво стана, извика му да спре, но онзи не се подчини. — Сержантът подъвка устната си. — Заповедта гласи в такива случаи да се стреля. И той стреля. — Като посочи следите от гуми на ръба на урвата, додаде: — Ето тук изскочи от пътя.
На трийсетина метра под нас се виждаше малката смачкана кола, опряна на огромна гранитна скала. Беше почти преобърната и стоеше килната на една страна. Около нея се суетяха трима мъже. Бяха я отместили, колкото да измъкнат нещо изпод тенекиите.
Нещо, което е било човек.