Нищо интересно за мен. Мистър Кристофър Лейвъри се бе запътил към брега на необятния Тих океан, за да се пече на слънце и да позволи на момичетата да се насладят на гледка, която не е за изпускане.
Прехвърлих вниманието си върху доктор Олмър. Сега говореше по телефона, впрочем не говореше, а държеше слушалката до ухото си, пушеше и чакаше. Сетне се наведе леко напред — явно му се обадиха, — послуша известно време, затвори и записа нещо в бележника пред себе си. След това измъкна тежка книга с жълти страници и я разтвори някъде но средата. Докато вършеше това, хвърли бърз поглед към крайслера ми.
Намери в указателя каквото търсеше, наведе се над него и във въздуха се мярнаха едно след друго няколко облачета цигарен дим. Пак записа нещо, прибра книгата и вдигна слушалката. Набра, почака, заговори забързано, привел глава и размахващ цигарата.
Свърши разговора и затвори. Облегна се назад и поседя замислен, вперил поглед в бюрото, ала без да забравя сегиз-тогиз да хвърля по едно око и през прозореца. Чакаше нещо и аз зачаках с него, без да знам защо. Лекарите на кого ли не се обаждат, с кого ли не разговарят. Освен това им се случва да поглеждат през прозорците си, да се мръщят, да нервничат, да им тежат мисли в главата, да се поддават на напрежението. И те са хора като всички останали, родени да тъжат, да се боричкат с живота. Но нещо в поведението на този лекар ме заинтригува. Погледнах часовника, реших, че е време за обяд, запалих още една цигара и не помръднах от мястото си.
Резултатът последва след пет минути. Иззад ъгъла изсвистя зелен автомобил и се насочи към мен. Спря рязко пред къщата на доктор Олмър и високата му тънка антена затрептя. Отвътре излезе едър мъж с пепеляворуса коса и се приближи до входната врата на доктора. Позвъни и докато чакаше, се наведе, за да запали клечка кибрит. Както беше превит, извърна глава и впери очи право в мен.
Вратата се отвори и той влезе. Невидима ръка спусна пердетата на лекарския кабинет и скри стаята от погледа ми. Седях и гледах избелялата подплата на завесите. Мина още време.
Входната врата отново се отвори, едрият мъж небрежно се спусна по стъпалата и мина през градинската порта. С рязък жест метна надалеч фаса и си разроши косата. Сви рамене, пощипна брадичката си и прекоси улицата по диагонал. Отмерените му стъпки кънтяха отчетливо в тишината. Завесите на доктор Олмър отново се разтвориха зад гърба му, Лекарят бе застанал до прозореца и ни наблюдаваше.
Досами лакътя ми на ръба на спуснатото стъкло на колата ее появи едра луничава ръка. Над нея изгря широко, дълбоко набраздено лице. Очите на мъжа бяха металносини. Изгледа ме безстрастно и попита с нисък дрезгав глас:
— Чакате ли някого?
— Не знам — отвърнах. — Вие как мислите?
— Въпросите ще задавам аз.
— Аха! Ето го значи отговора на пантомимата.
— Каква пантомима? — изгледа ме недружелюбно с много сините си очи, без да мигне.
Махнах с цигарата към отсрещната страна на улицата.
— Притесненият чичко с телефона. Взел е името ми от автомобилния клуб, проверил го е в телефонния указател и е позвънил в полицията. Какво става тук?
— Ако обичате, шофьорската ви книжка.
Върнах му недружелюбния поглед.
— Никога ли не си показвате полицейските значки? Или грубото държане е единствената ви легитимация?
— Още не сте видели какво става, когато реша да се държа грубо.
Наведох се напред, завъртях ключа и натиснах съединителя. Моторът запали и тихо замърка.
— Изгасете веднага — бясно изсъска той и сложи крак на страничното стъпало.
Изгасих, облегнах се назад и го загледах.
— Какво искате, по дяволите? — продължи той. — Да ви измъкна насила и да ви просна на паважа?
Извадих портфейла си и му го подадох. Той изтегли прозрачното отделение, разгледа шофьорската ми книжка, обърна го от другата страна и се зачете във фотокопието на разрешителното. Презрително натъпка отделението обратно на мястото му и ми върна портфейла. Аз си го прибрах. Ръката му изчезна за миг и се появи отново със синьозлатна полицейска значка.
— Лейтенант Дегармо — представи се с грубия си дрезгав глас.