После в хотела той си мислеше за нея, за това, че утре сигурно пак ще я срещне. Така и трябва да бъде. Когато си лягаше, си спомни, че съвсем доскоро тя е била пансионерка, учила е също както сега учи дъщеря му, спомни си колко още плахост, неопитност имаше в смеха й, в разговора й с непознат мъж — сигурно за пръв път през живота си беше сама, в такава обстановка, когато ходят подире й, гледат я и говорят с нея само с тайна цел, за която тя не може да не се досеща. Спомни си нежната й слаба шия, красивите й сини очи.
„Все пак в нея има нещо, което буди съжаление“ — помисли си той и почна да се унася.
Глава 2
Мина седмица от запознаването им. Беше празничен ден. Вътре бе задушно, а навън вятърът носеше прах и събаряше шапки. Човек цял ден чувстваше жажда и Гуров често се отбиваше в павилиона и предлагаше на Ана Сергеевна ту сироп с газирана вода, ту сладолед. Нямаше къде да се отиде.
Вечерта, когато малко поутихна, отидоха на кея, за да гледат пристигането на парахода. На пристанището се разхождаха много хора; бяха излезли да посрещнат някого и държаха букети. И тук ярко биеха на очи две особености на празнично променената ялтенска тълпа: възрастните дами бяха облечени като млади и имаше много генерали.
Поради морското вълнение параходът пристигна късно, когато слънцето вече беше залязло, и преди да спре на кея, дълго маневрира. Ана Сергеевна наблюдаваше с лорнета парахода и пътниците, сякаш търсеше познати, а когато се извръщаше към Гуров, очите й блестяха. Тя много говореше и въпросите й бяха отривисти, но веднага след това забравяше за какво беше питала; после загуби в тълпата лорнета си.
Празничната тълпа се разотиваше, след малко вече не се виждаха хора, вятърът съвсем утихна, а Гуров и Ана Сергеевна стояха, сякаш чакаха още някой да слезе от парахода. Ана Сергеевна вече мълчеше и миришеше цветята, без да гледа Гуров.
— Времето се оправи надвечер — каза той. — Къде да идем сега? Да отидем някъде извън града?
Тя не отговори.
Тогава той я погледна втренчено и изведнъж я прегърна и целуна по устните — лъхнаха го мирис и влага на цветя, тутакси плахо се озърна дали някой не ги беше видял.
— Да отидем у вас… — промълви той.
И те тръгнаха бързо.
В стаята й беше задушно, миришеше на парфюм, който беше купила от японския магазин. Като я гледаше сега, Гуров си мислеше: „Какви ли не срещи стават в живота!“ От миналото пазеше спомен за безгрижни, добродушни, оживени от любовта жени, които му бяха благодарни дори за краткото щастие; и за такива — като например жена му, — които обичаха неискрено, с излишни приказки, превзето, истерично, с такъв израз, сякаш това бе не любов, не страст, а нещо по-значително; за две-три други, много красиви, студени, на чиито лица внезапно се появяваше хищен израз, упоритото желание да вземат, да изтръгнат от живота повече, отколкото той можеше да им даде, и това бяха жени не в първа младост, капризни, неразсъждаващи, властни, глупави, и когато Гуров охладняваше към тях, красотата им пораждаше в него омраза, а дантелите на бельото им започваха да му приличат на рибени люспи.
Но тук той виждаше единствено оная плахост, непохватност на неопитната младост, чувството за свян; усещаше и някаква обърканост, сякаш някой неочаквано е почукал на вратата. Към това, което се случи, Ана Сергеевна, тази „дама с кученцето“, се отнесе някак особено, много сериозно, като към свое падение — така изглеждаше и това беше странно и неуместно. Чертите й се отпуснаха, посърнаха и отстрани на лицето й тъжно увиснаха дълги кичури коса, тя се замисли в печална поза, също като грешница от старинна картина.
— Не е хубаво — каза тя. — Вие сега пръв ще престанете да ме уважавате.
На масата в стаята имаше дини. Гуров си отряза едно парче и започна бавно да яде. Измина най-малко половин час в мълчание.
Ана Сергеевна беше трогателна, от нея лъхаше чистотата на порядъчната, наивна, малко живяла жена; единствената свещ на масата едва осветяваше лицето й, но се виждаше, че нещо й тежи на душата.
— Защо ще престана да те уважавам? — попита Гуров. — Сама не знаеш какво говориш.
— Нека Бог ми прости! — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Това е ужасно.
— Сякаш се оправдаваш.
— Едва ли ще мога да се оправдая! Порочна съм, долна жена, презирам се и не мисля за оправдание. Излъгах не мъжа си, а себе си. И не само сега, а отдавна вече го лъжа. Мъжът ми може да е честен, добър човек, но той е лакей! Не зная какво прави, каква му е службата, зная само, че е лакей. Когато се омъжих за него, бях на двадесет години, терзаеше ме любопитство, искаше ми се нещо по-хубаво; нали все пак има — казвах си — друг живот. Искаше ми се да поживея! Да поживея, да поживея… Любопитството ме изгаряше… вие не разбирате това, но, кълна се в Бога, вече не можех да се владея, нещо ставаше с мен, невъзможно беше да ме задържат, казах на мъжа си, че съм болна, и дойдох тук… И тук все ходех като замаяна, като безумна… и ето станах покварена, безнравствена жена, която всеки може да презира.