Нито Миси, нито чичо Максуел можаха да съобразят, дали това е обиден намек за невисокия й ръст в този град на гиганти или е оскърбление в смисъл, че тя не е дама. Поради тази причина, преди чичо Максуел да събере мислите си за обичайния му хаплив хумор, непознатият започна да изрежда списъка на нещата, от които се нуждаеше:
— Искам шест чувала трици, един чувал брашно, чувал захар, кутия гилзи дванайсети калибър, една плешка бекон, шест кутии смеска за сладкиши, десет фунта консервирано масло, десет фунта стафиди, една дузина кутии златен сироп, шест кутии сливов мармалад и десет кутии бисквити асорти «Арно».
— Сега е пет без десет, а аз затварям точно в пет — каза непреклонно чичо Максуел.
— Тогава е най-добре да се поразмърдаш, нали? — запита без никакво съчувствие непознатият.
Кутията с овесени ядки беше на тезгяха; Миси с труд измъкна шестте пенса от пръста на ръкавицата си и ги предложи, напразно очаквайки чичо Максуел да й върне някакво ресто, както и без дори да помисли, че би могла да го запита дали наистина такова малко количество от такава жизнено необходима стока може да струва толкова много, на макар и опакована в толкова красива кутия. Подир малко тя взе кутията и си тръгна, но не преди да погледне крадешком още веднъж непознатия.
Той очевидно беше дошъл с каруца с два коня, защото те бяха вързани за кола пред магазина; когато Миси бе дошла, каруцата я нямаше. Екипажът беше чудесен, конете — стройни, източени и нетърпеливи, а каруцата изглеждаше нова — спиците в колелата бяха боядисани в жълто, което ги открояваше на кафявия фон.
Пет часа без четири минути. Ако беше дошла след странника в магазина на чичо Максуел, можеше да оправдае закъснението си с неговата грубост и голямата поръчка и да прикрие по този начин отбиването в библиотеката.
В Байрон нямаше обществена библиотека; всъщност, по онова време в малко австралийски градове имаше такива. Но тази празнина се запълваше от частна библиотека, от която можеха да се заемат книги. Ливила Хърлингфорд беше вдовица със скъпо струващ син — финансовите й нужди в съчетание с желанието й винаги да се радва на уважение от страна на околните я бяха подтикнали да открие добре снабдена библиотека, чиято популярност и доходност й даваха основание да игнорира общовалидното правило, изискващо всички магазини в Байрон да се затварят в пет часа в делнични дни, защото по-голямата част от нейните постоянни клиенти предпочитаха да сменят книгите вечер.
Книгите бяха единствената утеха и единственият лукс за Миси. Бяха й разрешили да задържа парите, които припечелваше от продажбата на излишните яйца и масло в Мисалонги, и тя даваше цялата оскъдна сумица, за да си взема книги от библиотеката на леля си Ливила. Майка й и леля й гледаха неодобрително на това, но след като бяха обявили преди няколко години, че Миси трябва да има някакъв шанс да добави нещо към петдесетте фунта, внесени на нейно име от баща й, когато се беше родила, Друсила и Октавия бяха прекалено почтени, за да отменят решението си, само защото Миси се бе проявила като прахосница.
И докато тя вършеше определената й работа — а я вършеше както трябва, без опити да изхитрува в едно или друго — никой не възразяваше, че Миси чете книги. Но когато изразеше желание да се поразходи из околността, възраженията бяха ожесточени. Защото разходката из околността означаваше доброволно да постави съмнително съблазнителната си персона на пътя на убиец или изнасилвач, което не можеше да бъде позволено при никакви обстоятелства. Изхождайки от сходни съображения, Друсила бе заповядала на братовчедка си Ливила да дава на Миси само хубави книги, никакви романи, неприлични или скандални биографии и никаква литература, ориентирана към мъжете. Леля Ливила стриктно спазваше това изискване, защото споделяше идеите на Друсила относно това, какво могат да четат неомъжените дами.
Но от един месец насам Миси имаше своята тайна: тя беше получила най-широк достъп до романите. Леля Ливила беше наела помощница, която да поеме библиотеката в понеделник, вторник и събота, което даваше възможност на леля Ливила да се наслаждава на цели четири дни отдих от отвратителната натрапчивост на местните жители, които бяха изчели всичко по лавиците на библиотеката и, или от тази на гостите, за чиито вкусове същите тези лавици не можеха да предложат нищо. Новата асистентка беше от фамилията Хърлингфорд, но беше родена в предградията на Сидни, откъдето и бе дошла.
Другите рядко обръщаха внимание на вързаната в езика и тъжно подтисната Миси Райт, но Уна — така се казваше новата помощница — изглежда веднага откри в Миси онова, което прави от хората добри приятели. И с встъпването си в длъжност Уна беше съумяла да научи за нея удивително много неща: тя знаеше нейните навици, ежедневие, надежди, неприятности и мечти. Освен това тя беше разработила безотказна система, позволяваща на Миси да вкусва от забранения плод, без леля Ливила да научава за това, и бе затрупала Миси с най-различни романи, като се започне от най-авантюристичните и се стигне до най-необуздано романтичните.