— Съгласна съм — рече весело Лайли. — Нека гледаме на това като на още едно малко зло, което сме направили. Сега разбирам как сър Джордж си осигурява спокоен сън нощем!
Глава двайсет и втора
Грейс стоеше, облегнала се на парапета на крепостната стена, и гледаше надолу към плаца, където се събираше нейният ескорт. За пръв път в живота си имаше усещането, че е загубила самоувереността си. За кратко време отново си беше припомнила, че животът в затвореното пространство на военните бази не е за нея. Не беше успяла да стои настрана от интригите (въпреки че беше положила големи усилия). Повече й допадаше животът на територията на племената. Там проблемите бяха по-ясни. Усмихна се. Какви глупости! Тъкмо това би казала преди седмица. Обаче сега, ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че бе открила в себе си твърде достойна за порицание естествена способност да заблуждава хората! А това беше умение, което можеше да й послужи доста добре, за да оцелее сред интригите на двореца, към който се беше запътила. Рязко прекъсна мислите си. Хари! Какво би казал Хари, ако можеше да я чуе?
Докато гледаше надолу, групата афгански ездачи вече се беше събрала. Това беше ескортът й до Кабул, съставен от хора, с които беше свикнала да се разбира. Сигурно бяха малко озадачени от това, че трябваше да ги разкарват насам-натам през последната седмица. Може пък да бяха свикнали с това. Сега поне си отиваха у дома. А Искандер? Грейс си призна, че тук трябва да бъде по-предпазлива. Никога не можеше да бъде сигурна какво всъщност мисли той. Предполагаше, че в общи линии вероятно й беше простил. В края на краищата и двамата винаги бяха на страната на мира. Това, че щеше да бъде близо до нея в Кабул, дори щеше да бъде за нея известна утеха, но едва ли се беше харесало на бедната Лайли.
Мислите й бяха прекъснати от силен, писклив звук, който я стресна. На плаца гордо се появи скаутският гайдарски оркестър, който щеше да съпроводи ескорта през портала. Скаутите, които също живееха сред хълмове, бяха свикнали бързо с гайдите, въпреки че техните може би не бяха като оригиналните шотландски гайди. Въпреки това бяха научили доста отдавна забравени шотландски мелодии. И те имаха знамена на гайдите и носеха ярки карирани шотландски полички — гордостта на някогашните шотландски офицери. Развявани от вятъра, те внасяха весело разнообразие сред кафеникавите сгради, хълмовете, които бяха със същия цвят, и жълто-кафявите униформи.
Докато Грейс ги наблюдаваше, се появи Джеймс и застана до нея.
— Хайде, Грейс! — рече той, когато оркестърът засвири. — Всичко това е в твоя чест! Свирят „Хубавецът Чарли го няма… Ще се върне отново!“. Надявам се, че нямаш нищо против. Направиха доста голямо шоу от твоето изпращане.
Оркестърът, който надуваше гайдите с все сила, премина през портала и излезе навън. Афганските коне риеха земята с копита, удържани от стройните ездачи, които също се подредиха в две редици, а накрая на колоната застанаха конете с багажа. Конят на Грейс и този на Искандер ги очакваха начело на отряда. Изпращачите бяха Джо, Лайли и Бети. Всички прощални речи, включително и официалната, произнесена от сър Джордж, вече бяха казани и нищо не пречеше на групата да поеме към хълмовете. Бети мълчаливо наблюдаваше заминаването на Грейс — нейната приятелка и утешителка. Мълчаливи и замислени, Джо и Лайли се огледаха. Джо проследи погледа на Лайли и не се изненада, че той е насочен към Искандер.
Спокоен и авторитетен, Искандер каза няколко думи на Джеймс и излезе напред, за да заведе Грейс при коня й. Помогна й да се качи на високия сив кон и хвана юздите на своя, докато Грейс махаше за сбогом на наредилите се да я изпратят цивилни лица, след което решително обърна глава към Кибер. Кортежът тръгна. Оркестърът продължаваше да надува ентусиазирано гайдите, а Джо, Лайли и Бети се отправиха обратно към форта.
— Хайде да се качим горе на стената, за да ги наблюдаваме — каза Лайли. — Все ми е едно къде ще отидем, стига да сме достатъчно далеч, за да не може тълпата да ни чува.
Но веднага след като влязоха във форта, уморена и тъжна, Бети побърза да се прибере в стаята си. Лайли хвана Джо за ръката. Това беше един твърде емоционален момент и тя очевидно се колебаеше дали да му се довери. Накрая каза: