— Защо не отидеш и не се запознаеш на място с обстановката, приятелю? Нищо не може да замени личното впечатление за предлаганите възможности. Не се безпокой за сигурността — ще вземем всички необходими мерки. Ще очакваме да ни докладваш при завръщането си. Само помни, че това, от което всички се интересуваме, е дали проектът е изпълним. Ще можем ли да вкарваме английски стоки в Афганистан и ако можем, какви стоки трябва да бъдат те?
Ратмор се усмихна на себе си и извади един малък предмет от джоба си. Очите му се взряха в рисунка на светец, подобна на скъпоценен камък. Това беше една икона, така им викаха на тези неща. Тъй като в Русия бяха дошли на власт болшевиките и богатството и религията внезапно бяха станали опасно непатриотично нещо, те намираха своя път през границата. Беше купил тази на един базар в Пешавар за два пенса и половина. А имаше и други неща. Ценни, необикновени неща, които можеха да се продадат добре в Лондон или в Ню Йорк. Някои от работите на предприемчивия мосьо Фаберже стигаха тайно до Афганистан и по-нататък. Планът му предвиждаше наистина да вкара английски стоки в Афганистан заради пропагандния ефект от това и за да впечатли правителството на Негово величество. Обаче истинската печалба за Дърмот Ратмор щеше да бъде от стоките, които неговите кервани щяха да докарат оттам.
Той погледна пред конвоя отвъд форта. Пресметливите му сини очи проследиха новопостроения асфалтов път, който се виеше в тъмните челюсти на прохода Кибер. Това ще е пътят, по който ще тръгнат неговите камиони. Докъде се простираше този път? Беше ли безопасен? Предполагаше, че всичко щеше да зависи от ефикасността на този Линдзи и малкия му форт с неговите сигнални тръби и шепа английски офицери. Дърмот беше научил, че преобладаващото мнозинство от хилядите редовни войници — викаха им скаути! Скаути! — бяха от племената по тези хълмове, вероятно до един разбойници. Въздъхна. Беше дошъл да гони химери. Но после отново погледна иконата в дланта си и се ободри.
Бети Линдзи също се оглеждаше. Беше стояла прекалено дълго затворена заедно с другите офицерски жени зад стените на Пешавар и сега се радваше на открилия се пред нея широк хоризонт. Свали тежкия тропически шлем и разтърси гъстите си кестеняви къдрици, като обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна. Ето го най-после! Толкова често си го представяше, а и Джеймс толкова пъти й го описваше. Бети се взираше отново и отново във форта, построен почти изцяло от Джеймс. Това беше центърът на неговия свят. Не, може би не беше това. „Знам кое е центърът на неговия свят — аз!“ Въодушеви се от тази мисъл сред толкова враждебния пейзаж.
Отначало фортът трудно се виждаше. Като много други неща в тази страна той имаше способността да изчезва. Слънцето можеше да се скрие зад облак, сенките следваха една след друга, после облакът отминаваше и фортът с цвят на кал се появяваше отново за кратко сред червено-кафявото на околния пейзаж. Дълъг и нисък, той изглеждаше като прострян върху хълмовете. Джеймс й беше казал, че е била използвана всяка възможност, която теренът предлага, за да се гарантира, че в случай на вражеско нападение всяка точка от околността може да бъде подложена на кръстосан огън. Наблюдателните постове и позициите бяха разположени така, че всяка част от околността можеше да се наблюдава най-малко от две отделни места.
„Всичко тук е много сурово и мъжествено — помисли си тя. — Няма нищо меко. Това е свят на сандали с дебели подметки, звуци на войнишки тръби, стриктни дажби, бинокли и непрекъснато наблюдение.“
Напредваха през равнината и с приближаването към форта Бети започна да различава подробностите. Видя назъбените контури на бойните кули, вишките с отворите за стрелба с пушки, които бяха наредени като лястовичи гнезда по протежение на крепостните стени, сигналната станция с хелиограф в нея. Сред неприветливите военни позиции, изградени от камъни и спечена кал, тук-там се забелязваше плаха зеленина. Строго очертана зеленина, която обаче беше твърде уязвима в този суров свят. Наскоро засадените овощни дървета бяха така правилно подредени, че намесата на войнишката ръка беше съвсем очевидна. При зеленчуците положението беше същото. Беше правен дори опит да се засади лозе. Всичко беше направено с ясна перспектива и беше обещаващо, но при пълна липса на въображение. Да, личеше си, че това е светът на Джеймс. Ако някога се случи така, че да живеем като цивилни, ще го държа на всяка цена далеч от градината!