Земан се разсмя.
— Хайде, Линдзи! Позволи й да опита. Да видим дали ще успее. Всяка жена в селото ми би могла да го направи. Хайде, госпожице Кобленц, за честа на великата американска република! Вижте му сметката!
— Това тук не е оборът на някое ранчо, госпожице Кобленц — рече Джеймс, усмихвайки се малко пресилено. — Това е почти военна зона. Всеки изстрел, чут в околността на форта, може да предизвика военна реакция. Може би разбирате.
Земан се огледа наоколо и направи широк жест с ръка.
— Но всичките ви офицери, които биха могли да реагират, са тук — започна да хитрува той. — Не е толкова страшно да загубите един патрон. Хималайският фазан не е толкова силен, един изстрел ще бъде достатъчен. — Намигна заговорнически на Лайли.
Джеймс кимна на Джо, а той с голямо нежелание, но неспособен да избегне предизвикателството, взе пушката на намиращия се наблизо скаут и я подаде на Лайли.
— Това тук е предпазителят — започна той. — И помнете, че когато излезе от цевта, куршумът може да измине едно разстояние от около миля. Точно по тази причина не стреляме по грабливи диви птици с бойни карабини, но предполагам, че в случая няма опасност, след като зад гърба на тази има скала. Внимавайте — това нещо рита като муле.
Зачервена и възбудена, Лайли го накара да се отдръпне, опря пушката на рамото си и стреля. Чу се крясък и от фазана се разхвърчаха пера на всички страни.
Под одобрителните ръкопляскания един скаут донесе осакатеното му тяло и го предложи на Лайли.
— Господи! — каза тя, като скришом разтърка рамото си. — Какво да правя с това?
— Сложете си перо от опашката му на шапката — предложи лорд Ратмор.
— Снимайте се с плячката си — каза Грейс. — Така правят всички ловци, които идват тук.
— Аз бих го изпратил в кухнята — обади се, смеейки се Фред Мор-Симпсън. — Да не отиде напразно. Кажете им да го приготвят за вечерята довечера.
— По-скоро това, което е останало от него — каза Ратмор.
Джеймс се огледа наоколо, преброявайки наум присъстващите. Един липсва — каза си той, а после попита:
— Къде е Бъроус?
— Наложи му се да ни изостави — обади се Фред. — Сигурно вече лежи по гръб, подпийва по малко, много мисли и копнее за Делхи, нещастникът.
В края на този дълъг ден, по време на който Бети Линдзи беше променяла най-малко десетина пъти разпределението на местата около трапезата, тя огледа окончателния вариант. Реши, че не е зле. Не беше идеалното разрешение, но беше най-доброто, което предлагаше тази разнородна група. Разбира се, хората бяха свършили чудесна работа и подредената в столовата трапеза изглеждаше великолепно и внушително. Пущуните я изненадаха. Те бяха войнствено племе и ако вярваше на всичко, което й бяха казвали, бяха склонни към предателство, бяха отмъстителни и безмилостни, но можеха да прекарват часове, подреждайки трапезата за вечеря, и то на такова ниво, което би накарало завършилите Женския институт по готварство да се засрамят. В центъра на залата бяха постлани дебели килими, а около тях бяха наредени възглавници с ресни. Килимите бяха покрити с бяла покривка, украсена със свещи, цъфнали клонки и пролетни цветя. По време на вечерята по цялата дължина на покривката ще бъдат наредени най-различни блюда с пущунски и персийски ястия, които гостите ще опитват. Бети изнервена се запита дали беше предупредила всички да използват при ядене само дясната ръка. Да, със сигурност им беше казала.
Остана за малко сама на входа на трапезарията, за да се успокои, преди гостите да пристигнат, като се наслаждаваше на необикновената красота. Тази сутрин Джеймс я беше съпроводил на обиколка специално за нея из форта и тя си спомни какво удоволствие се изписа на лицето му, когато изрази шумно възхищението си при влизането им в столовата.
— Нашата радост и гордост! — каза той. — Когато пристигнах, това беше само един склад с боклук по пода, който се е трупал в продължение на две хиляди години! Предполагам, че беше дебел най-малко трийсет сантиметра. Прах, фасове, кози гремки, умрели плъхове, паднала мазилка, каквото ти дойде наум! Накарах хората да го почистят като един вид наказание за провинение. Те изринаха мръсотията, изтъркаха пода и тогава направихме нашето забележително откритие. Под останките се оказа това, което виждаш сега. Мисля, че е от будистки храм от втори-трети век след Христа. Почистихме го, измихме го и сега говори сам за себе си.