„О, господи! — помисли си Бети. — Какво ще последва сега! Оригване ли? Пущуните имат ли навика да се оригват след ядене?“
Мислите й бяха прекъснати не от някой друг, а от самия Едгар Бъроус. Бети беше забелязала, че макар да беше останал почти безмълвен до този момент, той беше похапнал от доста ястия. Най-после беше решил и той да се включи в общия разговор.
— Ако целта ви е да си оправите стомасите, приятели — каза той, обръщайки се твърде безцеремонно към двамата пущуни, — няма по-добро средство от това. Уверявам ви! — Той извади от джоба си таблетки бисмут и ги подаде на Земан.
Прикривайки изненадата си, Земан взе една и я глътна, като му благодари. Всички останали любезно отказаха и върнаха таблетките на Бъроус, който се възползва от възможността да вземе от любимото си облекчаващо средство, без да се налага да го крие в шепа и да го глътне, преструвайки се, че се е закашлял.
Явно твърдо решен да играе ролята на екзотичен и загадъчен мъж от Изтока, Земан отново привлече вниманието на Лайли, запознавайки я с пущунската поезия. Тя се заслуша против волята си, привлечена от примамливото звучене на думите. Когато й ги преведоха, не видя в тях нищо обидно.
— Мисля, че това е много красиво! — възкликна тя. — Кажете ми кой ги е написал?
Земан се усмихна тайнствено и каза:
— Мисля, че това е персийски поет, на когото понякога викаме Нисами. Той е написал също… — последва мек говор на персийски, докато продължаваше да гледа Лайли с черните си хипнотизиращи очи:
Джо се размърда неспокойно на мястото си. Трябваше ли да се намеси? Не се ли вживяваше прекалено много Земан в ролята си на галантен кавалер? Местните обичаи са едно, но тук като че ли се прекаляваше. Тя се впечатлява доста лесно и като нищо можеше да поиска да излезе навън с този сладкодумен циганин, а той нямаше намерение да връща в Симла една Лайли Кобленц с разбито сърце. По-добре да е в безопасност, отколкото да съжалява. Джо се прокашля:
— Ще се състезавате ли в Саратога това лято, госпожице Кобленц? — попита усмихнат той.
Не беше единственият, който се безпокоеше за Лайли. Лорд Ратмор също я наблюдаваше внимателно. Потокът от не особено прикрити намеци, който беше излял в ухото й онзи облечен в коприна палячо, беше повече, отколкото лордът би могъл да понесе. Щом като този тъп полицай, който би трябвало да се грижи за нея, не проявяваше готовност да стори каквото и да било по повод създалата се неприятна ситуация, той щеше да се намеси. Наведе се напред и гласът му избоботи над общата шумотевица:
— Любопитно ми е дали сте запознати с нашите поети, госпожице Кобленц? Например Киплинг? Чувала ли сте за него? Великолепен е! Наистина знае как да плете стихове! Непрекъснато ме кара да се просълзявам. Всъщност той е казал доста подходящи неща за тази част на света. Бихте ли искали да ги чуете?
Крайно изненадана и отегчена, Лайли можа само да кимне неуверено с глава.
— В такъв случай ето ви един стих! Как беше? А, сетих се! — Той подготви гласа си за рецитацията, издавайки неприятен, стържещ звук, сложи едната си ръка на бедрото, а другата на сърцето си и започна:
Това беше тъкмо ситуацията, от която Бети се страхуваше.
„Мъже! — помисли си ядосана тя. — Ако им отнемеш ножовете и пушките, ще се бият с каквото имат подръка, дори и със стихове. По-добре е, отколкото да се замерят с франзели, но разликата не е кой знае колко голяма. Ратмор! Какъв глупак! Такава просташка постъпка! Сега Земан се е обидил и сигурно ще поиска да си отмъсти!“
Реши да предотврати това, като сложи край на вечерята, и започна да се надига от мястото си, поглеждайки към другите две жени, но вече беше твърде късно. Земан се беше захванал с Ратмор. Личеше си, че е много ядосан по любезната усмивка и сдържания тон, с който се обърна към червендалестия лорд:
— Виждам, че сте запознат с казармените балади, Ратмор! Обаче пропуснахте да цитирате най-добрата част от тях. „Аритметика на Границата“, така ли се казваше? Може ли да ви я припомня?