Джо излезе през отворената външна врата в градината, за да му се проясни главата, преди да си легне. Мястото беше много уединено, оградено от двете страни от крилото за гости и от празните сега стаи за занимания. Хладен полъх, идващ от планините, размърда бадемовите дървета и от тях бавно се посипаха цветове върху потъналия в мрак басейн. Единственият слаб звук идваше от изпомпването на вода от реката, с която непрекъснато се опресняваше тази в басейна, и за момент Джо се изкуши да свали дрехите си и да се гмурне в него. Студената вода беше тъкмо това, което му беше нужно, за да отмие напрежението и безпокойствата, които предизвикваха сърбежи по кожата му. Вместо това вдъхна дълбоко аромата на жасмин и рози, както винаги придружаван в Индия от още един, непознат мирис. Поразходи се за малко между розите и спря, заслушан във внезапно запелия славей в овощната градина зад стената. Обхванат от меланхолия, копнеещ да сподели този вълнуващ момент с някой близък човек, той си спомни за подобна вечер в една градина в Калкута. „Нанси! Добре ли си, Нанси? Мисля за теб, проклето момиче.“
Изкачи се обратно горе до стаята си. Сподавеният смях и щракването на ключа в ключалката, когато минаваше покрай стаята на Джеймс, засилиха чувството му за самота.
„Няма да мога да заспя тази нощ — помисли си той. — Беше грешка, че изпих и втората чаша бренди. Винаги ме кара да изпадам в пиянска сантименталност.“
Обаче не позна и противно на всичките му очаквания моментално заспа. Засънува поредица от несвързани помежду си сънища, в които хора от племената се биеха с лондонски полицаи, а откъслечни английски фрази се смесваха с тъжните песни от района на границата. Изведнъж чрез всичко това дойде и предупреждението. Нещо го накара да се събуди внезапно.
Навън все още беше тъмно и всичко беше спокойно. Вътре също. Но дали беше така? През процепа на прага се процеждаше светлина. Измъкна се от леглото и застана при вратата. Отвори я предпазливо и надникна навън. Като видя две познати фигури да пристъпват тихо по коридора, той направи крачка напред и попита:
— Да ви помогна ли с нещо?
Джеймс, който държеше в ръка трептяща свещ, замръзна на мястото си и рязко се обърна. Не се усмихна и не проговори. Джо си помисли, че дори изглежда изненадан да го види на прага. Джеймс се намръщи, сложи пръст на устните си и изсъска:
— Ш-ш-т!
Зад него вървеше Грейс Холбрук, внушителна в стар плетен халат и чехли, с кожената си лекарска чанта в ръка. Тя се усмихна успокоително на Джо и прошепна:
— Не се безпокой, Джо. Става въпрос за Бети. Джеймс дойде да ме повика. Нали знаеш какви са мъжете, които ще стават бащи! Пак й се гади. Нищо чудно след такава вечеря. Търсеше си белята. Както и да е, предполагам, че малко хлородин ще я оправи. Лека нощ и не се тревожи. Ще те повикам, ако има нещо сериозно. Мисля, че Джеймс ще иска да си наблизо.
Когато се върна в стаята си, Джо запали една свещ и провери колко е часът. Беше три. Бедният Джеймс! Нищо чудно, че изглеждаше толкова не на себе си. И бедната Бети. Какъв лош късмет пак да я сполети това, след като си беше помислила, че вече няма да й се гади. Джо се надяваше, че неразположението й не беше провалило напълно вечерта им. Беше се справила успешно с рисковете това парти да завърши с пълен провал и Джо си даваше сметка, че благодарение на нейната любезност, чувство за хумор и съобразителността й ръцете не посегнаха към кинжалите и гостите продължиха да се усмихват. Може би когато се върнеше в Лондон, щеше и той да намери някоя дъщеря на свещеник, която да му помогне да осъществи намеренията си за бъдещето. Да, тъкмо това щеше да потърси — едно момиче, което знае какви са правилата и има достатъчно силно желание да ги нарушава. Прозявайки се, той изчака няколко минути, в случай че потрябваше на Грейс, а после пак се унесе и се върна към сънищата си. „Вече си стар за цяло пущунско угощение“, каза си той, преди да заспи.
Събуди се при първия шум, нарушил тишината на ранната утрин. Чу бързи стъпки на горния етаж, врати се отваряха и затваряха, хора говореха припряно на хинди. Горе ставаше нещо нередно. Присъединиха се още гласове на английски и хинди. Чу как някой остави на земята кана за вода и тропот на сандали по каменните стъпала. Джо навлече бързо дрехите си и отиде при вратата. Човекът, оставил каната, стоеше пред вратата на Джеймс. Той тропаше с все сила по нея, очите му бяха широко отворени и виеше от отчаяние.
— Какво се е случило? — попита Джо.