Грейс се поколеба за момент. Тя винаги внимателно преценяваше това, което казваше, и за момент беше смутена, че решението й се подлага на съмнение.
— Да — отговори тя. — Около един часа. — После малко с нежелание добави: — Може и да е било малко по-рано, но не много по-рано. Между дванайсет и половина и един. Защо питате, Искандер? Да не би да има нещо, което трябва да знаем? Някакво допълнително доказателство, което бихте могли да дадете, за да хвърлите светлина върху тази трагедия?
Искандер поклати глава и запази мълчание. Окопитвайки се, той любезно й благодари за всичко, което беше направила, каза още няколко любезни думи на Бети и Лайли и обяви, че ще се оттегли с хората си, за да пристъпят към подготовката за погребението на Земан.
С подчертано смирение компанията напусна офицерския стол. Когато се отдалечаваха, чуха Фред Мор-Симпсън да казва:
— Много тъжно, а освен това и много загадъчно! Но мисля, че ще изразя мнението на всички останали, като кажа, че имам нужда да закуся!
Джо, който беше останал най-отзад, се озова лице в лице с Лайли. Тя затвори тихо вратата зад последния напуснал помещението и го заговори.
— Командир Сандиландс — каза тя, — трябва да разговарям с вас някъде, където никой не би могъл да ни чуе. Никой. Ще дойда в стаята ви след десет минути. Ще бъдете ли там?
Тя влезе мълчаливо, обута в меки ботуши за езда, огледа бързо стаята и седна на единствения стол. Джо седна на леглото близо до нея, но не чак толкова близо, за да я уплаши. Може би беше дошла, имайки нужда да поплаче на нечие рамо, може би искаше да потвърди отново вината си, но според него това не бяха намеренията й. В поведението й като че ли имаше някакво безпокойство и дори боязливост и това го разтревожи.
Тя остана така мълчалива няколко секунди, като прехапваше долната си устна. Отвори уста да каже нещо, но размисли и отново я затвори. Опита се да срещне погледа му, но не можа. Очите й непрекъснато избягваха неговите и се съсредоточиха върху ръцете, сплетени в скута й.
„О, господи! — помисли си Джо. — Тези признаци са ми познати! Тя има намерение да направи някакво признание! Всички сме на погрешна следа. Тя е дошла, за да ми каже, че го е убила! Но как? С отрова? За такова кратко време? Не е възможно. Нито пък е в нейния стил. По-скоро би му пуснала куршум или би се качила на табуретка и би го ударила по носа, но наистина не мога да си представя Лайли… не я виждам да поръсва неговия шербет със загадъчен бял прах. Не, успокой се, Сандиландс! Имаш прекалено развинтено въображение! Сигурно е решила, че животът по границата е прекалено суров за нея, и е дошла да ме моли да я върна на сигурно място в Симла. Това ще е.“
— Трябва да ви направя едно много ужасно признание, командир Сандиландс — успя накрая да каже Лайли. — Не мога да си представя какво ще си помислите за мен!
— Това има ли връзка със смъртта на Земан? — попита той.
— Но, разбира се, че има! С какво друго би могло да има връзка?
— Е, може да искате да си признаете, че сте сложила онази умряла мишка в леглото ми вчера — каза Джо, решен да придаде малко по-шеговит тон на разговора.
Тя се усмихна против волята си и малко се поотпусна.
— Щеше ми се да беше така. Ама наистина ли някой го е сторил? О, не. Съжалявам. Не, просто се пошегувах. Става въпрос за Земан.
Джо само се усмихна, без да я подканва да продължи.
— В целия форт само на вас мога да се доверя. Като казвам само на вас, наистина смятам, че е така. Обещайте ми, че няма да разкриете на никого и дума от това, което имам намерение да ви кажа — нито на Джеймс, нито на Бети, нито на Грейс, абсолютно на никого.
Той кимна в знак на съгласие.
— Изобщо не стана така — каза тя бързо. — Имам предвид смъртта на Земан. Виждате ли, през това време, между дванайсет и половина и един часа, Земан беше жив, чувстваше се добре и, как да кажа… имаше твърде бурно преживяване в басейна в офицерската градина.
— Не ще да е било твърде бурно! — прекъсна я любезно Джо. — Не чух никакви звуци отдолу, а аз спя извънредно леко. Бурно преживяване долу би ме събудило. Сигурна ли сте в това, което казвате? И какво точно имате предвид под думата „бурно“?
— Не улеснявате много едно момиче, права ли съм? Не, вие сте прав. Не е съвсем точната дума, защото изобщо не беше шумно. Никак не беше. Беше по-скоро тихо, но много енергично, бих казала, сексуално общуване. — Тя изрече последните думи на един дъх и лицето й се покри с обилна червенина.
Заварен абсолютно неподготвен, Джо я погледна ужасен, а след това предпазливо каза: