— Кой беше със Земан, Лайли? — попита Джо.
Не се изненада, когато тя отговори:
— Искандер. Беше Искандер.
— Видяхте ли, как… се разви цялата случка? — попита внимателно Джо.
— О, не! Мисля, че не! Затворих си очите, разбира се. Обаче ги чувах. Те се смееха и… как да кажа, лудуваха. Грейс беше права. Мъжете вършат и такива неща.
— Вижте, какво, Лайли, аз сигурно ще съм хилядният човек, който ви е казал, че нравите по границата са по-различни от нашите, но в този случай те наистина са — рече Джо, който беше взел решение каква линия да следва. — Когато двама добре изглеждащи млади хора като Земан и Искандер говорят свободно езика ни и са прекарали много години от живота си в нашето общество, е по-лесно да мислим, че са част от нашата култура. Обаче не са. Прекарали са тук, сред тези хълмове, годините, в които се е формирал характерът им, и са живели живота на своя клан. Мисля, че водят много двойствен живот. Знаят как живеем ние и в много отношения реагират така, както на Запад реагират на нещата, които стават около тях, но мисля, че понякога се разкъсват в избора между двете култури. Пущунските мъже често поддържат тесни приятелски отношения помежду си. Англичаните също. Обаче ние изразяваме приятелството си по друг начин, това е всичко. Пущуните често вървят, хванати ръка за ръка. Това не означава нищо друго, освен приятелство. Вероятно с Джеймс им се струваме твърде странни, тъй като никога не се държим за ръце.
Лайли започна да се усмихва на картината, която той й рисуваше.
— А те са млади мъже. Сигурно са на двайсет и две — двайсет и три години. Не са много по-възрастни от вас, Лайли, но много по-млади от мен както на години, така и по жизнен опит. А младежите обичат да лудуват. Особено в плувни басейни посред нощ, когато и двамата са обърнали по една-две чаши бренди, което не би трябвало да правят! Мисля, че всичко ти е прозвучало много по-зловещо, отколкото е било всъщност, защото те са искали да не привличат вниманието, докато са плували.
Изражението на Лайли стана много по-ведро.
— Може би сте прав, Джо. Обаче каквато и да е истината, Земан не дойде на срещата с мен!
— И сега няма да можете да целунете един пущун! — подразни я леко Джо. — Обаче погледнете реалистично на нещата, това никога нямаше да ви се случи. Той никога не би очаквал сериозно да отидете на среща с него в градината, Лайли. В неговия свят жените ходят с фереджета и дори носят бурки. Лицата им могат да бъдат видени само от други жени или от мъжете в семейството им. Браковете им се уреждат от родителите им. Земан знае, че на Запад тези неща стават по различен начин, но на него и през ум не би му минало, че бихте могла да се съгласите да отидете тайно сама на среща с него в градината.
— Предполагам, че сте прав, Джо.
— Но колкото и да е шокиращо всичко това, мисля, че във вашето среднощно преживяване има още по-зловещ момент.
— Съвсем правилно! И вие сте на това мнение, нали? Знаех, че ще си го помислите. Ако Земан е бил жив, а по времето, в което д-р Холбрук твърди, че е бил мъртъв или е умирал, той беше жив, тогава или тя е некомпетентен лекар, или преднамерено лъже. Д-р Холбрук? Не мога да повярвам! Джеймс знае ли за това? А Бети? Какво става тук?
— Знаела сте за това несъответствие през цялото време, докато продължаваха разискванията и разпитите, и не сте казала нищо? Лайли, това е много, как да кажа… мъдро решение.
— О, благодаря! Нали всички непрекъснато ми казвате да не клатя много лодката, да не разпалвам бурето с барут и да не засегна някого… Сега на границата сме изправени пред много деликатна ситуация. Помислих си, че ще е по-добре да държа устата си затворена и да се примиря с това, което Джеймс и Грейс са решили помежду си да скалъпят като обяснение. Предполагам, че имат основателна причина да го направят. Освен това не бих искала никой да знае за преживяването ми в градината. Обаче вие сам виждате, че има някакво несъответствие, нали?
Джо кимна замислен.
— Не само вие мислите, че часът на настъпването на смъртта е напълно погрешен…
— Искандер! Той знае! Трябваше да чакам сред дърветата, докато свършат това, което правеха в басейна, каквото и да беше то, някъде между дванайсет и половина и един часа. Обаче тогава още нищо не се беше случило. Седнаха на мраморната скамейка, докато изсъхнат, и разговаряха… стори ми се прекалено дълго, но предполагам, че е било около десет минути, най-много четвърт час.
— Разговаряха? Какъв беше разговорът им?
— Говореха на пущу… не можах да разбера нито дума… но това не означава, че не бих могла да схвана някои неща.