Джо влезе в стаята на Искандер и затвори вратата зад себе си. Възползва се от възможността да я огледа набързо, но не видя нищо необичайно — стандартното легло и мебелировка. Нямаше никакви лични вещи, освен дрехите му от вечерта, окачени в един шкаф, а влажният под и оправеното легло показваха, че хората от персонала са извършили ежедневното си почистване. Почти веднага чу врявата. Малко приглушена от дебелата врата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно. За острия слух на един пущун това беше предостатъчно.
Излезе и заповяда на Минто да се прибере в колибката си.
— Няма никакво съмнение — каза той. — Щом като с моите повредени от войната уши го чувам, абсолютно сигурен съм, че с острия си слух Искандер също би могъл да чуе. А нали помниш какво казва пущунската поговорка: „Пущунът никога не спи.“ Те са прочути с това, че непрекъснато са нащрек. Доколкото ми е известно, никой не е успял да изненада някой пущун. При това положение, Лайли, би ли ми казала защо Искандер не се е показал навън, за да види какво става? За него ръмженето на кучето би трябвало да е сигнал, че нещо не е наред, и аз бих очаквал от него да провери какво става.
— Освен ако е бил част от това, което е ставало — каза Лайли. — В никое от тези неща няма логика, Джо. Какво искаме да кажем с тях? Че Земан не е умрял в един часа или че не е умрял тук, или че Грейс преднамерено лъже, че Джеймс участва в прикриването на истината и Искандер вероятно знае каква е тя и дори може сам да е убил Земан. Може ли някое от тези неща да е вярно?
— Мисля, че моят заподозрян номер едно би трябвало да е Искандер, ако не беше втората жертва. Трябва да наблюдаваме Бети — каза Джо.
— Да, разбира се. Втората жертва. Мислиш ли, че е станало неволно? Не мога да си представя, че някой, особено пък Искандер, ще иска да навреди на Бети.
— Не, права си — въздъхна Джо. — Това би било напълно нелогично. Доколкото ми е известно, пущуните се отнасят с голямо внимание и уважение към жените, като се изключат неверните съпруги. Би било противно на културата и религията им да се опитат да убият дори една англичанка. Доколкото ми е известно, има само един случай, когато тук, в района на границата, е била убита англичанка. Било е преди две години. Полковник Фолкис и жена му са били убити от една банда от долината Бости-Кел. Обаче това са били разбойници и местните жители са били разгневени от постъпката им не по-малко от английските власти. Освен това преди седемдесет години хиляди английски жени и деца са попаднали в капан в тези проходи на пътя от Афганистан. Всички са загинали, застреляни от джезаили или насечени с ятагани. Но това е било война. Как би могъл да предположи човек какво ще е поведението на мъжете при война или в мирно време? Питам се дали Бети просто не е страдала от нов пристъп на гадене, каквито е имала често през този месец? Грейс предположи тъкмо това, когато отиваше да я лекува снощи.
— И какво означава за нас това? Всичко ми прилича на кутия, пълна с червеи. Мислиш ли, че можем да й поставим отново капака?
— Би ли искала да го направим?
Тя поклати със съмнение глава.
— Не. Ще трябва да видим как ще се развият събитията по-нататък. Ще ти кажа и още нещо. Мисля, че още не всичко е приключило.
— Според мен има само едно нещо, в което можем да бъдем сравнително сигурни, и то е, че ако той е бил убит, това най-вероятно е направил някой от седем души, ако изключим теб и мен, Лайли. Толкова са хората, които седяха около трапезата на вечерята и спаха в крилото за гости. Всеки момент ще започнат да се връщат от закуска. Хайде да се качим горе на стената и да продължим обсъжданията. Там е толкова спокойно, колкото би могло да бъде в един форт, в който има хиляда души.
За негова изненада той беше открил в Лайли изключителна интелигентност, изобретателен колега, който схваща бързо какво му говори, не задава много въпроси и е напълно готов да изложи собствените си предположения. Обаче под маската й на съобразителен колега той усещаше някаква парализираща несигурност. Лайли се бореше с някакви чувства, които той не можеше точно да определи. Беше се развеселила, когато той разигра сцената с разпита на Минто. „Трябва да продължавам в този лековат стил — каза си Джо, — за да се възползвам максимално от Лайли Кобленц.“
— Ти си добър помощник, Кобленц — каза весело Джо, докато се изкачваха по стълбите и се облегнаха на парапета. — Ако някога поискаш да работиш в Лондон, обади ми се!