— Ти наистина си полицай, така ли?
— Че какво друго бих могъл да бъда?
— Мислех, че си от военното разузнаване, един от блестящите млади хора на сър Джордж.
Джо беше изненадан. Беше прекарал шест месеца в Индия, работейки за сър Джордж, преди да започне да прави догадки за двойствената му роля в правителството на Индия — догадки, които никога не беше изрекъл гласно и никога с нищо не бяха потвърдени.
— Да не искаш да кажеш, че добрият стар сър Джордж е, как да кажа… сив кардинал? Човек, който плете нещата зад кулисите?
— А ти пък да не искаш да кажеш, че не си го знаел?
— Не казвам това — рече ядосан Джо. Не можеше да се сдържи да не я попита: — Но би ли ми казала кой ти втълпи подобна мисъл в главата?
— О, я стига, Джо! Никой нищо не ми е втълпил. Можех сама да предположа някои неща. Не беше трудно. Баща ми винаги казва: ако искаш да си свършиш работата, обърни се направо към най-висшестоящия. Е, в Индия, ако искаш да се направи нещо, забрави за губернатора, за висшите военни и дори за онзи с шапката с перата.
— За вицекраля?
— Да, за него. Обърни се направо към върха на пирамидата. Това е мястото, където ще намериш сър Джордж. Той започна да се оплаква. Опита се да ме накара да мисля за него като за безобидно старо овчарско куче, но нас, американките, не може толкова лесно да ни избудалка. Преструва се, че над него има други хора, с които трябва да се консултира, но такива няма. Не е чак толкова лесен за обработване, но е свестен човек, а също и добър танцьор.
На Джо изведнъж му стана ясно защо Джордж е изпратил Лайли на границата. Почти чуваше думите му: „Закарайте проклетото момиче в Хълмовете и накарайте Сандиландс да се грижи за нея!“ Така той си бе осигурил седмица спокойствие в Симла, и то за негова сметка!
Беше десет часът и стражата тъкмо се сменяше. Джо взе назаем бинокъл от един скаут наблизо и го подаде на Лайли. Тя го насочи към лагера на афганците долу върху футболното игрище.
— Имат съвещание — докладва тя. — Искандер е в центъра. Говори само той. Изглежда, че им харесва какво казва… изразяват непрекъснато съгласие с него. — Тя замълча за момент и после добави: — Тези трийсет мъже плюс Искандер са въоръжени. Имат… трийсет и пет коня… хубави животни… и две товарни мулета. Няма оседлани, затова предполагам, че не бързат да ходят някъде. — Подаде бинокъла на Джо и каза замислена: — Знаеш ли, Джо, има една причина, поради която Земан се е опитвал да качи стълбите. Може би просто е искал да се отдалечи от Искандер. Отивал е горе при Джеймс или Грейс за помощ, тъй като е знаел, че приятелят му го е отровил. А всичките приказки, че повръщането се счита за признак на слабост при мъжете, са само за заблуда. Може да не е било арсеник. Може да е нещо, което действа бързо и което ние на Запад не познаваме. Предполагам, че те знаят много неща за отровите.
— Има логика. А освен това нали каза, че са се карали в градината. Но какъв може да е мотивът? Мисля, че тук нямаме никакво логично обяснение. Кой знае какво става в средите на афганската аристокрация? Бог знае какви борби за власт се водят там. „Прахът на наследствеността“ — това може да е някакъв ключ към разгадаването на тайната, но ми се струва малко неубедително, а и как бихме могли да го разберем? Не мога да отида долу в лагера и да ги попитам: „Вижте какво, момчета, я ми кажете как стоят работите с наследството? През нощта Искандер като че ли съкрати малко пътя към него, не е ли така? За какви пари става въпрос?“
Наум му дойде и по-зловеща мисъл. Земан е с кралска кръв и няма спор, че е обаятелна личност. Като нищо в двореца може да има фракция, която предпочита неговия стил на управление пред този на емира Аманула. Ако Аманула е разбрал това, тогава той би имал основателна причина да накара някой свой доверен адютант и близък на Земан да му види тайно сметката, далеч от сферата на влияние на емира. Ако съперникът му умре от естествена смърт под безпристрастното око на британските власти в Индия, това би било добре дошло за Аманула. И без съмнение Искандер би получил своята награда, когато се върне у дома. Джо знаеше, че би трябвало да сподели тези мисли и теории, като се допита до Джеймс. Но откакто бе открито тялото, в поведението на Джеймс имаше нещо, което смущаваше Джо. Приятелят, на когото трябваше да се довери и на когото в миналото беше поверявал живота си, по необясним начин се беше отдръпнал от него. Реши за момента да не включва Джеймс в сметките си, а междувременно Лайли запълваше много успешно тази празнина. Явно трябваше да продължи да пази в себе си неизказаните си мисли.