— Какво си намислила, Лайли? — попита нетърпеливо Джо, заварвайки я да излиза от библиотеката за трети път.
— Просто наглеждам заподозрян номер едно — каза тя. — Спокойно, Джо, всичко е наред. Той просто прави това, което каза, че ще прави. Отнема му много време и твърде често дъвче края на писалката. Но мисля, че съм му от голяма полза. Попита ме думата „аутопсия“ със „с“ ли се пише или с „ц“.
Тя продължи да го държи под око и следобед, но от разстояние от крепостната стена. Джо се присъедини към нея, за да наблюдава отстрани погребението. Огледа критично запуснатото ислямско гробище, което се простираше каменисто и забравено в една равнина между голите хълмове, оформяна и брулена от непрекъснатия сух вятър. Беше гола равнина, покрита с безкрайни редици отдавна забравени надгробни камъни от всички епохи. Някои по-нови, някои на стотици години, едни стояха изправени, а други подкопани от вятъра и залитнали на една страна като пияни.
„Ама че място за очакване на вечността!“ — помисли си Джо и мислите му се пренесоха в Англия при спокойствието, което цареше между идеално подредените надгробни плочи, меката, тъмна пръст, цъфналите тук и там саморасли дървета, ръмящия, напоителен дъжд и галещия вятър. Пренесе се там, в гробището на Съри: „Преподобният Саймън Греъм, който си отиде от този живот… Дора, любимата му жена, която спи вечния си сън… Бенджамин Елиът, на шест месеца, заспал в прегръдките на Исус…“ Според житието те чакаха с радостна надежда своето възкресение, но кой в това ужасно място ще чака с радостна или каквато и да било надежда? Погледна към плиткия гроб, изкопан за Земан, спомни си за този ловък, а може би дори и романтичен човек и за момент му стана тъжно за него.
„По-скоро бих работил с него, отколкото да го изпратя в това пусто, неприветливо каменно гробище!“ — помисли си той. Ободри се при мисълта, че според религията на Земан на воините е гарантирано вечно блаженство в обятията на безброй хурии, и се надяваше това да е вярно. Каза наум една молитва за всеки бог, който би могъл да го чуе, и забеляза, че Лайли също беше навела глава, унесена в мислите си или произнасяща молитва.
След погребалната церемония, която беше изключително кратка, афганците се върнаха и за изненада на Джо Искандер се обърна към Джеймс с предложението, ако е възможно, някои свободни от наряд скаути да покажат на неговите хора как се играе крикет.
— Разбира се — отговори Джеймс. — Всъщност дори за ваше забавление този следобед е насрочена игра на крикет, но аз се колебаех дали да не я отменя заради тъжното събитие, случило се снощи. Вашите хора са добре дошли да гледат как се играе тази игра и аз съм сигурен, че след това скаутите с удоволствие ще започнат да обучават вашите момчета. Разбира се, само ако те не са много съкрушени от смъртта на своя командир. За мен ще бъде напълно разбираемо, ако решите, че те може би ще предпочетат да прекарат следобеда в спокойно съзерцание.
Искандер повдигна учуден едната си вежда.
— Ако сте забелязал, това са специално подбрани бойци от елитния корпус. За тях е неприсъщо да изпадат в спокойно съзерцание заради внезапната смърт на техния командир. Ако им бъде предоставена възможност да се заемат с нещо, като например да участват в някакво състезание, мисля, че това ще им помогне да разсеят тъгата си. Освен това, майоре, не забравяйте, че игрите при погребения са една много отдавнашна традиция. Когато нашият прародител Александър Велики е минавал през тези хълмове преди две хиляди години, неговите гръцки воини биха направили същото, за да почетат мъртвия.
Джо беше едновременно впечатлен и заинтригуван от практичния подход на Искандер като командир и се настани удобно заедно с Лайли на парапета, за да наблюдава играта. Към тях се присъедини и Еди Фрейзър.
— Ти няма ли да играеш, Еди? — попита го Джо, а той му показа превързаната си ръка.
— Посрещнах един страхотен удар съвсем отблизо — отвърна той. — Интересувате ли се от крикет, госпожице Кобленц?
— Не знам нищо за тази игра — отвърна Лайли. — Никога през живота си не съм гледала как се играе, макар че имам някакъв смътен спомен, че е била свързана със спечелването на битката при Ватерлоо, а може и да греша.
— По тези места играта се приема твърде сериозно — каза Еди, без изобщо да се впечатли от тънкия й хумор. Набираме играчи от афридите и племето махсуд, между които има, да го кажем, приятелско съперничество, а тук те се изправят едни срещу други на игрището за крикет. Ако зависеше от мен, бих отменил днешната игра, но заповедите на Джеймс са: „бизнесът преди всичко“. Тази игра обикновено поражда доста голямо напрежение между двете племена.