— И тази доброжелателност, която демонстрираха на игрището за крикет, е била само прах в очите — каза с горчивина в гласа Джо. — Цялата словоохотливост, всичките шеги са имали за цел само да ни заблудят. Решили са въпроса с часовоите, като са ги подложили на натиск или просто са ги принудили с всякакви средства, които са имали под ръка. Не знам какви са били те — роднински връзки, услуги, направени преди, обещания за благодарност от страна на емира… И часовоите са си затворили очите, а може дори да са им помогнали да изведат онзи нещастник Ратмор от форта през задната врата. Имаха достатъчно коне. Бяха четири резервни, нали така?
Те се отправиха бързо към стаята на Ратмор в приземния етаж на крилото за гости и я огледаха.
— Не е спал в леглото — каза Джеймс. — Освен този факт не виждам нищо необичайно. Ти какво мислиш, Джо?
— Всичките му лични вещи са все още тук — рече Джо, като надникна в гардероба и огледа полиците в банята. — Чехлите му са под леглото, значи е бил обут с обувките си. Не помня наизуст гардероба на Ратмор, така че не мога да кажа със сигурност как е бил облечен, но тук не виждам дрехите, които носеше, когато пристигна. Не беше ли в колониален пътнически костюм, шит по поръчка? Жълто-кафява куртка с много джобове и кожени кръпки на лактите?
— Да, такъв беше. Искаш да кажеш, че след вечеря е дошъл тук и е предпочел, вместо да облече халата, да си сложи костюма и обувките за навън? Странно. Като че ли е знаел, че ще бъде отвлечен!
— Онова, което бихме могли да кажем, е, че е очаквал да излезе на разходка през нощта. Според доказателствата, с които разполагаме, това е максималното, до което можем да стигнем в предположенията си — рече предпазливо Джо. Той отиде до масичката край леглото и разгледа подредените върху нея предмети. Две четки за коса от слонова кост, сребърен гребен, обувалка, плоска манерка и кожен бележник. Отвори чекмеджето и огледа внимателно съдържанието му. Вътре имаше няколко писма от Англия, както и копия от изпратени писма, малък дневник, в който Джо не видя нищо важно. Записаното за последен път в него беше от преди седем дни, което го убеди, че Ратмор много се е надявал да се върне скоро в Симла. Неупотребявани пликове, подложка за писане, автоматична писалка и два молива HB. Това беше всичко. Джо разгледа писалката. — В нея няма мастило — отбеляза той. Накрая взе подложката за писане и я постави под ъгъл, изложена на светлината.
— Понякога късметът ми работи! Виж, тук има нещо, Джеймс — каза той. — Дай ми фенера си.
Той насочи отблизо светлината върху подложката.
— Какво пише? „Скъпи Джон, Свинята си замина. Войникът дойде“. — Джеймс леко се усмихна. — Виждам. Това се е отпечатало върху подложката от листа, на който е писано. Може да е от някакво писмо. Сигурно е писал с един от тези твърди моливи, щом като има толкова ясни следи. Обаче това нищо не ми говори. Питам се дали е редно да се ровим в кореспонденцията на човека? Как ще реагира, ако разбере?
Джо не му обърна внимание и извади една лупа.
— Ето, вижда се! Е, поне една дума, но може би най-важната. Първата. В това няма нищо чудно, защото моливът е бил най-остър. Вижда се къде е натискал повече. Явно, че стилът му на писане е твърде грубоват като всичко останало. Прилича ми на ЛАЙЛИ. Писал е на Лайли Кобленц! Но защо му е било нужно да го прави? По време на вечерята седеше точно срещу нея и би могъл направо да й каже всичко, каквото би искал.
— Не и ако е било нещо тайно — рече Джеймс. — Нещо, което не би искал другите да чуят. Любовно писмо? О, господи, само това ни липсваше!
— Каквото и да е било, то трябва да си остане негова тайна — каза Джо. — Не мога да открия нищо повече. Чудя се дали получателят на писмото би могъл да ни каже нещо? Хайде да отидем да поговорим с Лайли.