— Това наистина би могло да помогне — каза Джеймс. — Благодаря ти, Фред. Ще накарам някой да те заведе в свързочната стая. Линиите все още работят. Те не са прекъснали жиците и можеш да се свържеш директно с Пешавар. О, между другото, изпратих телеграма на форта в Ланди Котал — той е на половината път до Кибер, Джо, — да следят за появата им и да задържат афганците, когато се опитат да преминат през прохода. Засега не са се появявали, но те ще ни се обаждат на всеки час, за да ни кажат дали има развитие. Но ти спомена за два фронта, Фред?
— Да, другото разрешение, изглежда, е да направим както Искандер настоява. Да открием кой е убил Земан, ако изобщо има такъв. При това трябва да действаш бързо, момче, защото списъкът ти със заподозрени намалява с тревожна бързина! Миналата нощ в крилото за гости имаше девет души, чиито имена можеха да бъдат в списъка на заподозрените, а сега са останали само шест. И то ако Бъроус е все още тук някъде. Някой проверил ли е? Ако го няма, тогава Джо ще е единственият, който е останал, и той ще оглави списъка. Но минавало ли ви е през ум едно нещо? Ами ако злодеят е Ратмор? Ако питате мен, аз бих заложил парите си за него. Лесно се пали, ревнив е. Макар че според мен той няма достатъчно ум в главата за такъв висш пилотаж… Както и да е, той е пленник и не може да отговаря за себе си. Но да допуснем, че се окаже виновен? Тогава какво?
— В такъв случай изобщо няма да предприемаме нищо — каза Джо. — Просто ще чакаме Искандер сам да си изцапа ръцете вместо нас.
— Звучи като най-доброто от всички разрешения — рече весело Фред.
— Престанете! — скара им се Джеймс. — Това са глупави предположения! Казах ви какво ще стане!
— Аз пък ти казвам, че това няма да стане! Извикайте самолетите — рече Джо. — Хайде, Фред, да накараме онези лентяи в Пешавар да се поразмърдат.
Дърмот Фицморис Бенсън, първи барон Ратмор, се измъчваше както в социално отношение, така и физически. Натоварен официално с важна търговска мисия, той беше твърдо убеден и същевременно възмутен, че с него не се отнасят с полагащото му се уважение. Обвиняваше за това Джеймс и до известна степен Джо. Беше на мнение, че Земан, а също и Искандер не му бяха засвидетелствали уважението си. В края на краищата не беше очаквал туземците да се държат като равни с него. Задникът му със задник! Ще ми цитира Киплинг!
Още повече, че сега към неговите социални притеснения се прибави и физическата болка, а това още повече го измъчваше. Една бележка, написана на лист от хартията за писане на форта, го викаше на среща с Лайли. Тя беше в джоба му. Нямаше нужда да я вади пак. Знаеше я наизуст. „Защо да не се срещнем в единайсет при задния вход на крепостта? Л.К.“ Лайли Кобленц. В това нямаше никакво съмнение. Но на уговорената среща вместо Лайли се явиха двама афганци. Бяха облечени мизерно — с дълги, покрити с прах ризи върху торбести панталони, бяха с почернели от вятъра ястребови лица и никак не се церемоняха!
Когато приближи портата, две силни ръце го дръпнаха отзад за краката, на устата му беше завързана здраво една кърпа, през която дишаше трудно, а върху главата му беше метната друга. Въпреки солидното тегло беше измъкнат през вратата и качен на гърба на чакащ кон, който съвсем не беше кротък. Непрекъснато си извръщаше задницата и изпъваше гръбнак. За миг успя да види, че конят е сив и гледаше доста свирепо с бялото на очите си. Лордът беше твърде посредствен ездач и веднага си каза: „Няма да мога да се задържа върху това нещо! Ще ми счупи врата!“ Но скоро разбра, че опасностите за него са много и не идват само от коня. Краката му бяха здраво завързани с кожени връзки под корема на животното. Пъхнаха му юздите в ръката и след като някой плесна коня по задницата, той се понесе в тръс, придружен от двама, а може би трима ездачи. По шума Ратмор разбра, че отначало вървяха, след това преминаха в тръс и накрая в лек галоп по каменист терен. Под копитата хвърчаха камъни и се изкачваха по някакво дере.
Похитителите му непрекъснато си говореха нещо шепнешком помежду си. Един ездач се изравни с него и каза с тих глас, който едва се чу през шума от копитата и падащите камъни:
— Добро утро, лорд Ратмор, предполагам, че вече е сутрин. Съжалявам за причиненото неудобство. — Една ръка се протегна и кърпата беше свалена от главата му, разкривайки лицето на Искандер Хан. — Хълмовете са пълни с орди — каза той, посочвайки към групата конници, които се бяха събрали около тях и му се хилеха насреща.
Със зачервено лице Ратмор успя да си поеме дъх и се обърна към Искандер: