— Тази работа няма да ти се размине! — каза той. — Не знам каква игра си започнал, но ще си платиш за това! — Прииска му се да беше измислил нещо по-оригинално и добави: — Като начало, кажи ми какво става, по дяволите?
— Мисля, че здравият разум ви е напуснал, лорд Ратмор! Не е нужно да ви обяснявам. И за най-глупавия е ясно, че вие сте отвлечен и че сте заложник. Заложник, който трябва да гарантира изпълнението на едно условие, което аз поставих пред майор Джеймс Линдзи.
— Накъде, по дяволите, вървим? — попита Ратмор.
— Името няма да ви говори нищо. Отиваме до едно място наблизо. В тези хълмове има много такива „места“ и никое от тях не се посещава от англичани. Удобствата в тях са различни, но ще направим всичко, което е по силите ни, да се чувствате като у дома си. При всички случаи няма да останете там дълго.
Ратмор вдигна нагоре глава и се развика:
— Помощ!!!
За негово голямо съжаление и унижение викът му беше посрещнат със силен смях. Без каквито и да било угризения ездачите продължиха да се носят напред. Беше ясно, че Искандер ги кара да бързат колкото може повече. Когато се съмна, един ездач предложи на Ратмор бутилка с вода, а друг му подаде шепа сушени кайсии. Като се изключи това, пътуването продължи в пълно мълчание и след като слънцето изгря.
Движеха се по път, който по-скоро приличаше на стръмна пътека, изсечена в черните скали. В подножието им течеше пенлив каменист поток, а над тях се виждаше тясна ивица синьо небе, в което се виеха ята птици. Вслушвайки се в тропота на копитата, Ратмор разбра, че неговата група е следвана от друга, но тъй като беше завързан, не можеше да се извърне достатъчно, за да види какво може да е това.
— Кой е зад нас? — попита той.
— Мисля, че не е индийската кавалерия, дошла да ви освободи, а някой, когото ще се изненадате да видите. Нека ви развържа. Оттук едва ли бихте могли да се върнете във форта. А ако сте толкова глупав да опитате, няма да минете и десет метра и ще станете мишена на някой джезаил за десет рупии, пълен с кой знае какво, а може и със сачми „Лий-Енфийлд“, ако имате късмет. Вие сте в така наречената „Свободна земя“. Това са бойци и овчари, но тук това означава едно и също. Те са напълно свободни и никак не се страхуват от вас, нито пък от това, че сте лорд, както сам ще имате възможност да се уверите. Сега ще спрем за няколко минути, за да ви запознаем с тях.
С тропот и дрънчене на стремена и оръжия конвоят спря на едно място, където пътеката се разширяваше и се спускаше към пенлив поток. Краката на Ратмор бяха развързани. Със схванати крайници и измъчван от болка, той се извърна на седлото, за да види групата, която се движеше зад тях. Двама афганци ескортираха една по-дребна фигура, увита в афганска наметка, която се смееше и разговаряше с придружаващите я бандити. Ужасната истина го накара да занемее от изненада и единствените думи, които успяха да излязат от устата му, бяха:
— Госпожице Кобленц! Лайли!
— Лорд Ратмор! Дърмот!
— Ти, малка предателко! Ти, малка развратнице! Ти си ме предала на тези проклети араби! Това е твоя работа. На какво, по дяволите, си играеш?
Лайли имаше много големи очаквания за пътуването си до границата. За нея това беше район, населен със свободни и може би опасни мъже, но със сигурност пълен с опасни ситуации. Тъкмо тук можеше да се запознае със суровия, неподправен живот. Далеч от условностите на американското общество, далеч от ограниченията в Симла, далеч от нормите и забраните, наложени от английското господство в Индия. Всичко й изглеждаше, както се беше изразил Джеймс, като едно „чудесно забавление“. Но без съмнение нейният ентусиазъм беше охладен от истинските опасности, с които беше свързан животът по границата, и след вечеря, когато разбра, че не може да заспи, тя излезе от стаята и се изкачи до крепостната стена. Седна тихо на нея, поклащайки крака. Огледа вътрешната стара крепост, а после погледът й се насочи към градините извън крепостните стени. По границата, поне привидно, цареше спокойствие. За момента. Лайли беше неспокойна и изнервена. Ставаше нещо, което тя не разбираше, нещо, в което тя, без да знае, беше замесена, а това, което никак не можеше да приеме, беше състоянието на неведение.
Точно пред погледа й беше задната врата на крепостта и застаналите при нея бдителни часовои. Този стар досадник Ратмор! Даде си сметка, че тъкмо той е причината да не може да заспи. Какво се беше опитал да й каже след вечеря, преди Искандер да му попречи? Някакви глупости да се срещнат при портата в единайсет. Това само по себе си не я беше обезпокоило, а по-скоро видът му — изпълнен със злорадство, заговорнически и напълно неподходящ за човек, който е бил отхвърлен по такъв решителен начин предишната нощ. Тук определено имаше нещо, което тя не разбираше. Едно беше сигурно — нямаше намерение да се приближава на по-малко от двайсет метра от задната порта.