Докато наблюдаваше, картината се промени. Появи се някаква неясна фигура, която влезе в кръга слаба светлина, която хвърляше лампата при вратата. Напрягайки зрение, Лайли успя да различи масивните рамене и тежката походка на Ратмор. („Викайте ми Дърмот“, беше я помолил настоятелно той.)
„Е, здрасти, Дърмот! — рече на себе си Лайли. — Какво си намислил?“
Но точно в този момент спокойната обстановка рязко се промени.
Двама мъже, които според Лайли бяха афганци, изскочиха от тъмното и без колебание се нахвърлиха върху разхождащия се напред-назад Ратмор. Метнаха му една кърпа на главата, извиха му ръцете на гърба и го помъкнаха към портата. Часовоите, чиито байонети проблеснаха на лунната светлина, задържаха вратата отворена, а след това и те излязоха навън.
— Мамка му! — рече Лайли, която обикновено не ругаеше често. За момент остана като парализирана. — Какво да правя? — Отвори уста да извика и да вдигне под тревога часовоите по стената, но после, спомняйки си за поведението на двамата долу, отново я затвори. Поколеба се още малко. Изглежда, че никой не забеляза какво ставаше. Беше очевидно, че часовоите участват в тази работа, каквато и да беше тя!
Джо! Трябва да извикам Джо!
Тя се затича надолу по стълбите с намерението да стигне безшумно до крилото за гости, но когато стъпи на земята, наум й дойде една много по-проста и много по-навременна идея. Камбаната за тревога! Нали Джеймс им беше показал едно въже, което висеше някъде тук? Въже, което беше вързано за старата камбана в кулата, а тя можеше да събуди целия форт, и то много по-бързо, отколкото докато отиде при Джо. Огледа се и видя влакнесто въже, което висеше от високото. Какво беше казал Джеймс? „Всички на палубата!“
Но когато посегна към въжето, една жилава ръка я хвана здраво през устата и тя чу Искандер да шепне в ухото й:
— Добра идея. Трябва да ми простите, госпожице Кобленц, но имам намерение да се измъкна с негово благородие лорда през задната врата и не искам да биете камбаната. Оставете форта да спи.
Стискайки я здраво за раменете, той бързо я изведе през портата и я качи на един кон, който чакаше наблизо. Лайли се опита да отвори уста, за да извика, но ръката му отново я затисна. Тя промени решението си и заби зъби в нея, като го накара, за свое голямо удоволствие, да нададе сподавен стон.
— Добре, госпожице Кобленц, но не е достатъчно! — рече гласът. — Сега слушайте! Тъй като вие сама избрахте да се набъркате в работите ми, ще трябва да участвате в тях още известно време. Ще ни придружите до хълмовете. Можете да го направите по два начина. Можете да яздите свободно, без да бъдете вързана и със запушена уста, като напълно ни съдействате. На вас няма да ви бъде сторено нищо лошо. Аз не вземам жени за заложници. Това обаче не се отнася за Ратмор, който е заложник. Неговото благополучие зависи от решението ви да се съгласите с първия предложен от мен вариант. Ако предпочетете втория вариант, Ратмор ще пострада. — В гласа му, спокоен и убедителен, прозвучаха студени нотки. — И ще направя така, че да станете свидетел на страданията му. Може би дори на смъртта му. Този човек не ми прилича на много издръжлив. Мисля, че само при вида на ножа за дране на кожи ще получи смъртоносен удар.
Очите на Лайли се разшириха и тя надникна безпомощно над голямата ръка на Искандер, която запушваше устата й.
— Кимнете с глава, ако приемате първия вариант — прошепна той.
Лайли кимна.
— Добре тогава. Ще оставя двама души да ви съпровождат и вие ще яздите най-отзад.
Той я пусна и й подаде юздите. Нагласи й за секунди стремената, даде шепнешком заповед на хората си и Лайли мълчаливо пое напред към началото на прохода Кибер. Ескортирана от двама ездачи, тя се понесе в тръс, премина в лек галоп и накрая в кариер, за да не изостава от групата. Луната изгряваше и за голяма нейна радост започна да осветява пътя й. Запита се как ли се оправя горкият Ратмор с кърпата върху главата и със завързани под корема на коня крака. „Старият глупак със сигурност си го заслужи, но не чак до такава степен“ — помисли си тя. От планините задуха студен вятър и Лайли потрепери. Докато седеше върху парапета на крепостната стена, който все още излъчваше топлина от жегата през деня, тя се чувстваше добре, облечена само с една блуза. Но сега си даваше сметка, че се насочват към планините, повечето от които все още бяха покрити със сняг, и колкото и енергично да яздеше, скоро щеше да й стане студено. Подложи на преценка обстоятелствата, в които беше попаднала. Беше облечена с пола-панталон и кожени ботуши, така че язденето не беше проблем. Конят също. Беше направо възхитителен. Лайли леко се усмихна, когато усети как мускулите му реагират на всяка нейна команда и на увереността, с която голямото сиво животно избираше пътя по каменистия склон, който изкачваха в момента. Огледа се, припомняйки си картите, които беше видяла. Фортът беше останал далеч зад тях на изток, а на запад се виеше зловещият Кибер. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от форта, за да не могат да бъдат чути, тръгнаха по асфалтирания път нагоре към прохода, но след като изминаха една-две мили, свиха вляво и поеха по една клисура, която оставаше незабележима за тези, които идваха от изток. Пред тях на пътеката ги очакваше конник. Когато се изравниха с него, той подхвърли някаква дреха на Лайли и продължи напред, без да каже дума.