В този момент телефонът иззвъня.
— От Пешавар е — каза Джеймс и хвана слушалката.
— Оставям те — рече Джо. — Бъди смел и решителен! В края на краищата няма какво да криеш.
— Човек никога не знае как той ще реагира — каза изнервен Джеймс. — Понякога е самата любезност и е напълно разбран, но понякога е абсолютен мръсник!
— Има само един начин да разбереш — каза Джо и след като го потупа по рамото, излезе навън. Огледа форта и продължи да се чуди защо обичайната решителност на неговия приятел сега явно го беше напуснала.
Чуваше слабо как Джеймс говори и преценяваше интервалите за отговорите, които получаваше. Това продължи доста дълго. Дори, според Джо, прекалено дълго. Пребори се с изкушението да застане до Джеймс и да слуша. Чака доста време, докато най-после Джеймс се появи. Беше се зачервил, но Джо със задоволство забеляза, че явно е облекчен и в по-добро настроение.
— Е? — попита Джо.
— Ами… мисля, че мина добре — отвърна Джеймс. — Първото нещо, което му казах, беше, че сам не мога да се справя с тази работа…
— Не мога да разбера защо си му казал това — рече Джо. — Ти се справяш много добре.
— Не чак толкова добре. Обясних му, че тя изисква сложно полицейско разследване, а аз имам достатъчно работа, свързана с командването на форта, за да лазя наоколо с лупа в ръце. Докато разговаряхме, той накара да го свържат със Симла. Не знам какво е станало с министерството на телеграфните връзки и пощите на Индийската империя, но скоростта, с която тези неща стават, продължава да ме изненадва. Накратко казано, разговарях със самия сър Джордж Джардайн. Надявам се, приятелю, да не се ужасиш прекалено много от това, което ще ти кажа, но ти все още си придаден към бенгалската полиция и независимо дали ще ти хареса или не, си натоварен да започнеш, да извършиш и да доведеш до край разследването! С една дума, Шерлок Холмс се завръща. Честно казано, няма да повярваш колко ми олекна. Съжалявам, Джо! Нямах намерение да те накисвам в тези лайна. Но сега поне имаш официален статут. След като изяснихме този въпрос и аз му обясних точно какво е станало, той каза: „Тази работа е твърде важна, за да се решава на местно равнище. Въпросът трябва да бъде поставен за разглеждане от Съвета. Имаме нужда от участието и на политиците.“
— Това пък какво означава, по дяволите? — зачуди се Джо.
— Според мен това означава, че голямата стратегия трябва да бъде поверена на някой богопомазан, а не да бъде оставена в ръцете на един скромен майор от кавалерията, прикрепен към скаутите.
— Искаш да кажеш на някой висш служител на индийската гражданска администрация, така ли?
Лицето на Джеймс стана по-ведро, докато говореше, и той почти се засмя, когато отговори:
— Той каза: „Я да видим за кого ще се сетя? Кой е под ръка?“ О, Джо! Това сигурно ще ти хареса! Едно официално лице с достатъчно пълномощия е не само на разположение, но се намира на самото място. Знаеш ли кого имаше предвид? Не някой друг, а самия Уорън Хастингс на двадесети век — Едуин Бъроус!
Джо направо зяпна от изненада.
— Боже господи! Не му ли обясни, че това е същият Едуин Бъроус, чието име е в началото на списъка на заподозрените лица? Как би могъл той да ръководи операцията, след като е под подозрение?
Джеймс хвърли на Джо студен, решителен поглед.
— Виж какво, Джо. Никой от нас не е убил Земан, ако намекваш за това. Искам да престанеш да го повтаряш. Имаме мнението на Грейс Холбрук — смърт по естествени причини или в най-лошия случай нещастно стечение на обстоятелствата, ако теорията за арсеника се окаже вярна, и аз ще ти бъда задължен, ако оставиш нещата дотам. Както сам каза, не е нужно да се впускаме в глупави теории само защото Искандер не е доволен от официалното заключение. Като имаш това предвид, мисля, че трябва да отидеш при Бъроус и да му обясниш какво е станало.
— Поправка. Ти трябва да отидеш и да му обясниш.
— Още една поправка — каза Джеймс. — Ще отидем заедно.
Те се запътиха да почукат на вратата на Бъроус.
— Влез! — чу се сърдит глас.
Влязоха вътре и завариха Бъроус седнал на леглото, държейки в едната ръка шишенце, пълно с таблетки бисмут, и чаша с вода в другата. Очилата му с позлатени рамки висяха на края на носа му, почервенял от лошото храносмилане, а самият той беше облечен в пижама на широки райета.
— Стоя тук — каза без предисловия той — като пълен глупак и се надявам, че някой най-после ще дойде, за да ми каже какво, по дяволите, става. Затова бих казал, че съм доволен да ви видя. Какво имате да ми кажете?