Навеждайки се откъм лявата страна, Джо огледа голите зъбери. Отгоре дълбоките клисури изглеждаха като малки вълнички върху покрит с чакъл плаж, всяка от които можеше да даде подслон на невидима група от трийсет ездачи. След минути те летяха над прохода Кибер, който се виеше като змия, черна и зловеща, дори гледана от високо, която с мъка си проправяше път, следвайки буйното корито на река Кибер в продължение на трийсет мили. Единственият признак за живот беше огромен облак прах, под който не се виждаше нищо. Това номадите от племето повиндах ли бяха, които се придвижваха към форта? Джо предположи, че са те. Когато стигнаха до него, фортът в Ланди Котал едва се различаваше от заобикалящите го жълто-кафяви скали, но Джо се оживи, когато видя приятелския сигнал да проблясва за поздрав, докато прелитаха над него. Завиха надясно към линията „Дюранд“, която обозначаваше докъде стига контролираната от англичаните територия, и тъй като нямаше желание да предизвика международен инцидент, Фред обърна обратно самолета, преди да стигнат афганистанска територия, но не и преди да могат да огледат от още по-голяма височина пътищата, които водеха във вътрешността на страната. И тук нямаше никакви следи от конници. Фред наведе палец надолу, показвайки, че се кани да насочи самолета обратно.
Глава дванайсета
Застанала на няколко крачки от коня си, Лайли бързо загреба от леденостудената вода на потока и пи. След като задоволи първата си и може би най-належаща нужда, сега мислите й бяха заети с останалите две. Огледа се наоколо. Мъжете, изглежда, бяха решили да останат известно време покрай потока. Лайли наблюдаваше с интерес какви бяха техните приоритети. Първо всеки извади малко килимче от багажа си и след като коленичи върху него, каза сутрешната си молитва, след това всички се погрижиха за конете и най-накрая съсредоточиха вниманието си върху разопаковането на вързопите от товарните мулета, които изглеждаха обещаващо. Закуска? Тя мина предпазливо през оформящия се лагер и заведе коня си при другите, събрани на няколко метра встрани. Забеляза, че когато минаваше покрай мъжете, те извръщаха от нея очи. Очевидно местните обичаи важеха и на тази територия и тъй като беше жена, тя оставаше буквално незабележима. Пущунският израз на внимание беше мъжът да гледа встрани, за да не притеснява жената.
Това имаше и своите предимства. Тя отиде смело до далечния край на стана и продължи да върви. Никой не я наблюдаваше. Никой не я последва. Лайли с облекчение видя една голяма скала, където можеше да се прислони, и остана там необезпокоявана няколко минути. Когато се върна, видя, че бяха запалили огън и на него бяха сложени да врат тенджери. Двама мъже слязоха от хълмовете, носейки заклана овца, която разрязаха и подготвиха за печене. Нанизаха късовете месо на дълги метални шишове, които поставиха на разгорялия се огън, издаващ аромат на хвойнови и кайсиеви клони.
Лайли, почти полудяла от глад от стигащата до нея миризма на печено месо и подправки, се отдели от групата, без някой да я забележи. Намери закътано място, огряно от слънцето, подпря се с гръб на една скала и се загледа пред себе си, опитвайки се да разбере къде, за бога, се намираха. Беше озадачена. Инстинктът и географските ориентири пред нея й подсказваха, че сега се бяха насочили и пътуваха на юг и че бяха направили широк кръг от около трийсет мили между хълмовете. Под тях теренът се спускаше стръмно надолу, преминавайки в долина с изобилна зеленина, която се простираше от изток на запад.
„Където и да се намираме, това определено не е Афганистан“ — заключи тя.
Беше сигурна, че все още се намираха западно от линията „Дюранд“, която разделяше провинция Северозападен граничен район от нейния източен съсед, а тази територия, поне формално, все още се намираше под юрисдикцията на английското правителство и за нея все още отговаряха Джо и Джеймс. Щяха ли да се опитат да я върнат обратно? Беше сигурна, че поне щяха да се опитат. Романтичното й въображение нарисува картина как от хълмовете се спускат, яздейки един до друг, верни бенгалски улани, надуващи кавалерийски тръби. Ами какво щеше да стане с Ратмор, който сам си беше виновен за сегашното опасно положение, в което се намираше? В края на краищата той беше лорд, а лордовете бяха под закрилата на британския флаг. Беше трудно за вярване, но предположи, че той е важен колкото един американски сенатор и със сигурност държаха на него, колкото и да беше глупав. Англичаните щяха да преобърнат всеки камък, за да го открият. Щяха да изпратят тук планинска пехота. Щяха да съберат всички налични войници. Лайли мислеше, че познава англичаните. При тази драматична промяна на обстоятелствата първоначалното й мнение, че са „егоистични копелета“, се беше сменило на „благородни спасители“. Те нямаше да позволят току-така да бъде отвлечена в тази пустош. Вече сигурно бяха разбрали, че е изчезнала. Какво правеха във връзка с това? Установи, че надеждите й за избавление се въртяха главно около Джо. Тъкмо неговото сериозно лице и висока фигура очакваше да види зад всеки завой на пътеката. Той ще дойде.