Обаче избавлението й беше свързано с още един проблем. Искандер. Тя го наблюдаваше как се движи между хората си, споделя с тях всички трудности, разговаря непринудено и винаги бе нащрек. Изглежда, че след като беше изкарал цялата нощ на седлото, не беше никак уморен. Не беше като Ратмор, който се беше свлякъл на земята като труп. Той вече не беше завързан, но все още беше под охрана от другата страна на огъня. Точно тук направиха първата си грешка, помисли си тя, усмихвайки се на себе си. Това, че хабяха сили, за да пазят това буре, пълно със свинска мас, когато трябваше да държат под око нея, показваше едно отношение, което можеше да бъде само в нейна полза. Беше сигурна, че Искандер знае повече за смъртта на Земан, отколкото беше готов да каже открито, и като се навърташе близо до него, би могла да разбере какво точно му беше известно. Може и да съжали, че я беше отвел със себе си.
Още докато мислеше за това, изведнъж се изправи пред една дилема. Какво щеше да стане, ако се стигнеше до конфронтация между Искандер и Джо? Дали Джо щеше да застреля Искандер? Би ли могла тя да позволи това? Лайли се замисли. Беше слушала разкази за бели жени, похитени от индиански племена на Запад, които така бяха свикнали с живота при техните похитители, че бяха отказвали да се завърнат отново у дома. За кратко тази мисъл й се стори заинтригуваща, но, разбира се, това не можеше да се случи с Лайли Кобленц!
Поне яденето, изглежда, беше готово и мъжете раздаваха малки метални чинии, пълни догоре с ориз, сос и малки късчета печено месо. Искандер, който единствен от мъжете беше готов да я погледне в очите, се приближи до мястото, където се беше настанила, и й подаде чиния. Беше от бяла тенекия и светеше от чистота. Беше сложил в нея ориз, беше го поръсил със стафиди и шамфъстък от едно гърне и беше наредил най-отгоре месото.
— Малко храна, за да се подкрепите — каза той, — докато дойде време да се нахраним както трябва по пладне. Сега вече нямаме много път.
Това със сигурност беше най-вкусното ястие, което беше яла някога, реши Лайли, обра остатъците от ориза с пръст и го облиза. По навик се огледа бързо, за да се увери, че никой не е видял неприличното й поведение при хранене, но, естествено, никой не я гледаше, а освен това всички си облизваха пръстите. Припичайки се на слънцето с пълен стомах, уморена от нощната езда, Лайли почти заспа. След още няколко секунди щеше да го пропусне. Обаче острият й слух долови звука още преди мъжете да го чуят. Към долината от юг на изток приближаваше някакво плътно бръмчене — звук, който тя веднага разпозна като от двигател на самолет. Искандер просъска заповед само от една дума и хората замръзнаха на местата си, а техните жълто-кафяви туники и торбести бричове се сляха с цвета на скалите и земята наоколо. Огънят беше изгасен, а конете се бяха скупчили под една надвиснала скала. Лайли си даде сметка, че за самолета те бяха невидими дори и да летеше точно над тях.
Искандер я погледна заплашително с присвити очи, давайки й ясно да разбере, че не трябва да мърда. Тя му кимна леко в отговор, че е разбрала, и успокоен, той погледна нагоре към небето, заинтригуван от странната гледка. Лайли също се загледа нагоре. Отличителните знаци на кралските ВВС й подсказаха, че самолетът е английски и според нея лети от базата в… не можеше да си спомни името й, но знаеше, че такава има на около седемдесет мили югозападно от форта. С радост предположи, че този самолет вероятно летеше към Гор Катри и че заключенията й се бяха оказали правилни — фортът се намираше от лявата й страна. Побутна с пръст лъскавата тенекиена чиния, която все още лежеше в скута й, и погледна към слънцето. Джеймс й беше обяснил как действа сигналната система, използваща слънчевите лъчи. Тенекиената чиния не можеше да замени сложния комплект огледала и рефлектори, които използваха военните, но все пак трябваше да опита. Бързо прецени под какъв ъгъл трябва да я постави срещу слънцето и изчака точно подходящия момент. Той щеше да трае само част от секундата.
Докато наблюдаваше, самолетът се отклони от курса си и се приближи леко към мястото, където се намираха те. Беше ли ги забелязал? Сега! Тя повдигна чинията така, че да хване слънчевите лъчи, които да се отразят от нея под по-малък ъгъл. Задържа я в това положение толкова дълго, колкото счете за безопасно, а след това я пусна, покривайки я с края на жилетката си.