Самолетът се насочи с рев към тях, наблюдаван напрегнато от мъжете. Но след секунда без видима причина се издигна рязко нагоре като подплашен кон на задните си крака, завъртайки се в свредел, и след един лупинг пое предишния си курс. Искандер рязко извърна глава и изгледа с пронизващ поглед Лайли. Тя, изглежда, не го забеляза. Като всички останали гледаше с отворена уста като хипнотизирана въздушния спектакъл, прегърнала коленете си с ръце.
Когато ревът от самолетния двигател престана да се чува, Искандер даде отново заповед да продължат. Изправяйки се на колене, Лайли успя да пъхне незабелязано чинията между два камъка и се отправи небрежно към коня си. Отново й позволиха да язди свободно и почти незабележима в края на колоната. За миг си помисли какво ли щеше да стане, ако изостанеше зад тях, а после обърнеше коня и се понесеше вихрено на изток. Вече беше сигурна, че може да се върне във форта, който сега беше много по-близо от трийсетте мили, които бяха изминали по обиколни пътища, за да стигнат дотук. Обаче си представи как се носи в галоп през поредица от тъмни клисури, завършващи със стръмни проходи, без да има точна представа накъде се е насочила. Имаше вероятност по нея да стрелят преследващи я хора от племената, да не говорим пък каква зловеща участ очакваше Ратмор. Намръщи се и отново последва конвоя. Реши, че ще направи всичко, което е по силите й, за да се върне отново към цивилизацията. Щеше да приложи всички номера, които един пленник беше длъжен да опита, но само ако бъдеше сигурна, че с това няма да подложи Ратмор на ножа за скалпиране.
Реши, че навлизат в по-гъсто населена местност, защото все по-често невидими хора от хълмовете им даваха знак да спрат. Искандер винаги им отговаряше по един и същи начин и Лайли предположи, че си разменят пароли. Очевидно името на Искандер вдигаше пред тях всички бариери. След като получеше задоволителен отговор на запитването си, питащият се показваше и размахваше пушката си за поздрав. „Тези хора са доста страховити типове“, помисли си Лайли. Всички бяха млади, в погледа им имаше нещо диво, бяха с черни гъсти бради и лица на хищни птици. Колоната продължаваше да се движи бързо напред през хълмовете, като винаги държеше виждащата се в далечината долина от лявата си страна.
Искандер се изравни с нея и каза:
— Още пет мили и ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.
Когато според Лайли вече трябваше да са пристигнали там, зад един завой стадо овце, наглеждано от овчаря им, пресече пътеката. Беше младо момче, което още нямаше брада. Носеше изпокъсани туника и панталони и сплъстена шапка, украсена с две рози. През рамо беше преметнал пушка, която имаше вид на толкова стара, че изглеждаше почти неизползваема, но когато видя, че пътят му е запречен от конници, реакцията му беше мигновена. Момчето светкавично насочи пушката си напред, падна на колене в средата на пътеката и се прицели, без да му мигне окото, в предните ездачи. Извика рязко една парола, която прозвуча твърде нелепо заради момчешкия му глас. Ездачите спряха веднага и Искандер отвърна на паролата. Това се оказа недостатъчно за момчето и то явно поиска да му кажат нещо повече. Търпеливо и с напълно сериозен вид Искандер му отговори. След като помисли малко, то се изправи и свали пушката. Лайли забеляза, че никой от мъжете не се засмя и не каза нещо, което да прозвучи като комплимент или пък покровителствено. Момчето просто си беше свършило работата — беше се държало така, както бяха очаквали да се държи. Тя се запита какви ли други изненади я очакваха там, за където се бяха отправили, сред тези непредвидими хора.
Конвоят продължи пътя си по виещата се пътека, която стана по-тясна, а надвисналите от двете им страни хълмове по-високи, докато небето се превърна в тясна синя лента, в която непрекъснато се виеха орли. Лайли си каза, че колкото и да беше опитен Фред Мор-Симпсън, полетът на орел би бил много по-ефикасен от този на малкия двукрилник.
Продължиха пътя си, като понякога преминаваха в тръс, но през повечето време просто се провираха през скалите. Замаяна от прекараната безсънна нощ и задавена от праха, Лайли започна да подлага на преоценка положението си.
„Разбира се, че знам как се озовах тук, но се питам какво правя сред този лунен пейзаж — каза си тя. — Днес е… събота сутринта. Като си помисля, ако бях останала в Симла, сега можех да играя бадминтон с Едуард Далримпъл-Уебстър! Миналото, макар и несъвършено, е далеч по-предвидимо, а бъдещето е твърде неясно! Какво ли ме чака зад следващия завой?“