Това, което ги очакваше зад следващия завой, беше предвидимо — клисурата се стесни до такава степен, че можеха да яздят само един зад друг. Чуваше се тътен на водопад, който като че ли идваше от небето, непрекъснато трополене на падащи камъни и чаткане на копита. Скърцането на седлата и трополенето на камъни се сля в симфония от звуци, която започна да действа почти успокоително на притъпените сетива на Лайли, и тя не забеляза как пътят им изведнъж стана много стръмен, насочвайки се към една седловина между скалите.
Искандер се върна при нея.
— Госпожице Кобленц! Лайли! — повика я разтревожен той. — Почти сте заспала! Съжалявам, че трябваше да предприемете това изморително пътуване. Казах ви го и го повтарям и сега — още няколко крачки и нашето пътешествие ще свърши.
Той извика нещо на мъжете отпред и по негова команда те се разделиха, оставяйки свободен път за Лайли да застане с коня си в началото на конвоя и да прехвърли седловината. Тук той я изчака, усмихна се и с горд жест посочи към земята под тях.
— Вижте — каза Искандер. — Това е Махдан Котал! Крепостта и земята на моя народ ви приветстват.
Лайли се облегна назад в седлото с ръце на хълбоците.
— Какво е това, което ми сочите? Елдорадо? — попита тя, но истината беше, че беше впечатлена, заинтригувана и дори възхитена от разкрилата се пред нея гледка. Това бяха овощни градини, житни поля, кротко пасящи овце, буйни потоци и тераси от обработена земя. Шумът от бълбукащата вода се смесваше с този от звънците на овцете.
Искандер я изгледа изпитателно.
— Е, как ви се струва? — попита той.
— Наистина е прекрасно — каза Лайли, като се стараеше да не издава чувствата си, но в себе си реши, че това беше земя, за която си заслужава да се бориш и ако е необходимо, да умреш. Склоновете на хълмовете бяха осеяни с къщи, големи и малки. Много от тях бяха с наблюдателни кули, оградени от крепостни стени. Те бяха така изкусно вградени в хълмовете, че отначало Лайли не си даде сметка, че това е едно доста голямо селище, което само по себе си представлява защитна стена, която огражда вътрешната крепост — голяма и непристъпна, — домът на Искандер, и домът на Земан.
— Ще влезем вътре — каза Искандер. — Трябва да се запознаете с вожда на племето. Жена му почина миналата година, затова ще ви приеме неговата нова жена Халима Бегум. Не се плашете.
— Защо трябва да се плаша? — попита машинално Лайли.
— Ще ви е простено, ако сте уплашена — отвърна, усмихвайки се, Искандер. — За вас всичко това вероятно изглежда много странно.
Те преминаха с конете през охраняваните порти във външния укрепен периметър, а след това през едно открито пространство с размерите на военен плац и влязоха в централната крепост. Навсякъде ги посрещаха тълпи хора, които се спираха, усмихваха се, викаха нещо и им махаха за поздрав. Тук се въртеше търговията на процъфтяващото селище. Покрай сенчестата част на стените бяха наредени сергии, насам-натам хората водеха животни, носеха кани с вода, а до ноздрите й долетя възбуждащия апетита аромат, който се носеше от пекарна и който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Когато минаваха покрай една сграда, се чуха удари на чук върху метал и се видяха да хвърчат искри, което подсказваше, че това е ковачница, но лъскавите нови пушки, наредени отпред, както и различните части за тях показваха, че дейността тук не е чак толкова безобидна. Малки деца, момчета и момичета, тичаха боси в прахта, като прибягваха в опасна близост с копитата на конете в старанието си да огледат колкото може по-отблизо посетителите.
Когато я наближиха, крепостта придоби съвсем непристъпен вид. Заобикалящата я кирпичена стена беше дебела повече от метър и висока около десет метра. Беше назъбена и без прозорци. Лайли видя по парапета й квадратни наблюдателници и по ъглите масивни бойни кули. Укрепленията се охраняваха и от време на време на слънцето проблясваше цев на пушка. Масивната, обкована с желязо порта беше затворена и когато спряха пред нея, Лайли се почувства съвсем малка. Тя се отвори с леко изскърцване и зад нея се видя двор със строени въоръжени воини. Пред тях ги очакваше мълчалив и неподвижен брадат мъж, който сякаш беше изсечен от околните хълмове. С жилестата си ръка той задържаше черен жребец с бяло петно на челото.