Младата жена изслуша обясненията на Искандер за появата на това прашно, малко врабче до себе си, като гледаше изненадана ту единия, ту другия. Накрая той каза:
— Това е Халима Бегум, жената на вожда. Идете с нея и тя ще се погрижи за всичко, от което имате нужда. — Завъртя се на пети и излезе, като затвори тежката врата след себе си.
Халима Бегум взе ръката на Лайли. Заговори й с тих, приятен глас и за нейна изненада на английски.
— Здравейте, Лайли. Моля, влезте.
Лайли беше доволна, че се беше скрила от слънцето и праха, но се чувстваше неспокойна от внезапното изчезване на Искандер, на когото беше разчитала най-много през последните няколко часа. Поздрави нервно Халима Бегум и попита:
— Това домът на главатаря ли е?
Халима се поколеба за момент, но после бавно отговори:
— Тук всички къщи са на главатаря. Това е харемът му. Вие сте в харем.
Глава тринайсета
Джеймс Линдзи остави бинокъла до себе си върху парапета на стената и потърка зачервените си очи.
— Нищо не мога да видя! — изсумтя недоволен той. — Проклети повиндахци! Естествено, винаги ми е приятно да ги видя, но бих предпочел да не бяха вдигнали такава непрогледна прашна завеса точно в този момент пред прохода Кибер! Бог знае какво става зад нея!
— Че какво ли би могло да става? — попита Джо, взирайки се на северозапад.
— Всичко! — каза Джеймс. — Всичко или нищо. Джо, хайде да излезем навън и да ги посрещнем. С каквото и друго да се занимават, а понякога е по-добре човек да не пита много за това, те поддържат дяволски добра информационна служба. Не са много нещата там — той посочи нататък, — които са станали, без те да знаят. Ако Искандер и хората му са на пътя, по който се движат керваните към Афганистан, а той е единственият път към Афганистан, те ще знаят къде се намират и какво възнамеряват да правят. Искаш ли да дойдеш? Ще изкарам един отряд кавалеристи и те ще ни ескортират. Може и да е излишно, но както казах, никога не знаеш какво става зад праха. Хайде, Джо! Глътка въздух, макар и не много чист, няма да ни навреди. Само ще кажа на Еди какво възнамеряваме да направим. А също и на Бети. Не се чувства много добре, бедната. Тази проклета страна! Може да съсипе и най-здравите!
Застанали начело на отряд от трийсет кавалеристи, Джеймс и Джо излязоха с тропот от форта и се отправиха към вътрешността на прохода Кибер, където застанаха отстрани на пътя, заеха позиции сред скалите и зачакаха. Когато облакът прах пред кервана стана още по-гъст, до тях започнаха да достигат гласове. Това беше странна какофония от викащи мъже, ревящи магарета, дрънчащи звънци на камили, пронизвана от време на време от кръшен момински смях — всичко на фона на тресящи земята хиляди копита и стотици крака. Завладян от тази гледка, Джо не можеше да откъсне поглед от нея.
— Май не е това, което очакваше, нали? — рече Джеймс.
— Така си е. Очаквах върволица от камили и няколко цигани с тях. Не това… — Гласът му заглъхна, докато гледаше варварското великолепие на напредващия керван.
— Това е един цял народ, тръгнал на поход. Тук има хиляди хора. Те са водили номадски живот още от самото начало на историята. Освен това са много корави мъже. Следват Пътя на коприната, който идва от Самарканд и минава през Бухара и Кабул, като през цялото време, докато пътуват, се занимават с търговия. Всички, покрай които минават, знаят, че керванът е пълен със стоки, от които имат нужда. Някои се опитват да ги вземат със сила, а не по общоприетия начин за пазарлък и обикновено плащат за това със смъртта си. Мъжете от племето повиндах не са много отстъпчиви в пазарлъците, но са още по-непреклонни към онези, които се опитват да ги ограбят или да ги излъжат. Човек никога не знае кого ще срещне, когато излезе от това дяволско гърло в планината — може да бъде Александър Велики и отряд македонци в лошо настроение, може да е банда монголци, тръгнала да плячкосва, или пък, както е днес — просто две чудесни момчета, дошли да раздадат подаръци. — Той вдигна ръка, в която държеше кутия цигари „Голд Флейкс“. — Първи ще дойдат конните бойци, следвани пеш от младежите на племето, всички въоръжени до зъби, следвани от основния керван, ескортиран от охраняващи го конници, и накрая ариергардът. Ще видиш и кучета. Те се завират навсякъде и са обучени да разкъсат на парчета всеки, който се загледа в тях, така че гледай да не привлечеш вниманието им. О, ето ги, идват! — Те изчакаха отстрани на пътя, докато от облака прах се появиха предните стражи. Най-отпред се движеха стотина добре облечени повиндахци, яхнали добри коне. Високи, войнствени, предпазливи, уверени в себе си и напълно спокойни. Впечатленията на Джо от тази разноцветна тълпа бяха в този ред. Не, „тълпа“ не беше точната дума. „Разноцветна армия? Да — реши той. — Приличат повече на армия.“