Когато видя Джеймс, лидерът им спря и ескортиран от трима други, се отклони от пътя да го поздрави. Доколкото можа да разбере, поздравите им бяха напълно официални, но не лишени от чувство за хумор, и Джеймс отговори по същия начин.
— Какво казва той? — попита Джо, ядосан както винаги, че не разбира езика.
Следващият етап от размяната на любезности беше по-лесен за проследяване, когато Джеймс се усмихна, поклони се и подаде пакета цигари. Изразявайки шумно възхищението си, главатарят явно му благодари и от своя страна му подаде малък подарък. Не чак толкова малък, помисли си Джо, гледайки с възхищение сребърната кутия за енфие, която изчезна в джоба на Джеймс. След като приключиха с формалностите, Джеймс подхвана дълга реч, придружена с жестове към него, към отряда кавалеристи и много други, сочещи към Кибер.
Джо внимателно следеше изражението на повиндаха. Обрулените от живота на открито черти, оградени от прошарена брада и разкошен бял тюрбан, съвсем не бяха непроницаеми. Джо гледаше с възхищение как едно изражение се сменя с друго, придружено от дълбоки въздишки или шумно поемане на въздух, докато Джеймс продължаваше разказа си. Накрая, когато Джеймс замълча, след като зададе въпроса си, лицето на мъжа стана сериозно и спокойно. Замисли се за момент, а после попита нещо един от адютантите си. След като изслуша отговора, кимна и започна да говори. Говори доста дълго, ясно и открито, а жестовете му показаха на всички наоколо, включително и на Джо, че не може с нищо да помогне. Нямаше отговор на въпроса, зададен му от Джеймс. Джо беше сигурен, че той лъже.
С изрази на взаимно уважение срещата приключи и четиримата ездачи застанаха отново начело на колоната. Когато отрядът от младите бойци премина пеш покрай тях, по нареждане на Джеймс скаутите се приближиха и застанаха от двете им страни. Един брадат скаут се обърна към приближаващата орда.
— Казва им — рече Джеймс, — че трябва да оставят оръжията си при малкия контролен пункт, който сме установили при следващото пресичане на потока. Не им се разрешава да носят оръжие в британска Индия. Това им е много добре известно. Всяка година е така. Мисля за нетактично да им се напомня в присъствието на техните главатари, което може да им се стори унизително. Разбрали сме се да се правят, че нищо не се е случило, и да оставяме на по-нисшестоящите да се разберат помежду си. Викат му „дипломация в стил Линдзи“.
— Доколкото разбрах, Малик не те зарадва много — рече Джо.
— Опасявам се, че не. Не са ги виждали и не са чули нещо за тях по пътя, а както очаквахме, те идват направо по керванския път от Кабул.
— На теб ти е ясно, че той лъже, нали?
— Разбира се. Но нищо не можем да направим.
— Не мога да повярвам! — каза Джо и огледа отчаяно надвисналите над тях скали и процепи. Те са някъде там горе. Наблюдават с бинокли всяко наше движение дори в този момент!
— Възможно е — рече Джеймс. — Ако не са те, там ще има други, по един зад всеки зъбер, които непрекъснато следят какво става. Ще се позадържим още малко тук, Джо. В кервана има един човек, когото винаги изчаквам, за да поздравя.
Поглеждайки нагоре към пътя, Джо имаше чувството, че цялото дъно на прохода се е раздвижило и се приближава бавно към тях. През облака прах той видя кервана, разделен на съставните си части — стотици, не, хиляди овце, камили, цели семейства, които крачеха пеша или по три-четири поколения, качени на една камила. Останаха по местата си, докато керванът преминаваше с трополене покрай тях, почти зашеметени от шума и вонята, която идваше от козите, овцете и камилите. Джо беше изумен при вида на толкова много камили, всяка натоварена с високи купища търговски стоки, палатки, инвентар и деца. Засмя се и помаха, когато покрай него минаха три дечица, всяко прегърнало малко кученце, а главиците им се поклащаха в ритъма, с който крачеше камилата. От време на време идваха да ги инспектират овчарски кучета, мастифи, някои от които бяха големи като понита. Приближаваха се с предупредително ръмжене, а очите им святкаха злобно изпод сплъстената козина. Той погледна крадешком заинтригуван младите повиндахски девойки, които подскачаха от камък на камък, гонейки овцете, всяка метнала пушка на гърба си. Лицата им не бяха забулени, те бяха високи, загорели от слънцето и красиви и крачеха свободно в дългите си рокли с ярки цветове.