След едночасова атака на сетивата им Джо реши, че започва да вижда края на кервана. Той завършваше с една-две камили, придружавани от отряд въоръжени мъже. Повечето от тях бяха на средна възраст.
„Ветерани“ — каза си Джо, възхитен от старателните защитни мерки по протежение на целия керван. Когато и последната камила се заклатушка покрай тях, Джеймс излезе напред и погледна в очакване към ездача.
— Внимавай, друже! — чу се дрезгав глас.
— Внимавай, Маги — провикна се в отговор Джеймс. — Как си, скъпа моя?
Фигурата върху камилата, която Джо сега видя ясно, имаше покрита с прах прошарена коса, която може би някога е била руса. Тя извърна засмяното си лице към тях — кафяво и сбръчкано като хълмовете наоколо — и се провикна в отговор:
— Всичко е наред, не мога да се оплача, момчета! Не мога да се оплача.
— Джеймс! Да не би да започвам да полудявам? — попита изумен Джо. — Това проходът Кибер ли е, или сме някъде в Австралия?
— Това е Маги — отвърна Джеймс. — Наистина странно място да видиш в него една австралийка, когато не знаеш историята й. Когато са открили злато в Австралия, разбрали, че това е свързано с един проблем — златните мини били в пустинни области и единственият ефикасен транспорт там биха могли да бъдат камилите. Белята е там, че за язденето на камила се изискват особени умения. За работата наели дузини млади камилари от тази част на света. Както можа сам да се увериш от кавалкадата, преминала покрай нас, повечето млади повиндахци са изключително хубави момчета и Маги харесала един от тях… а и не само тя! Била миньорска дъщеря и избягала от австралийската пустош, заменяйки я с индийската. Чувства се щастлива с тях и те с нея. Превърнала се е в нещо като матриарх — вече ще трябва да е станала баба на половината племе! Всяка година британското правителство чрез коменданта на форта проверява как се чувства. Ей! Какво правиш? Какво е това?
Той млъкна разтревожен, когато едно момче, изостанало от кервана, се показа зад една скала и след като се провикна „Внимавай, друже!“, хвърли камък по Джо.
Джо усети как камъкът профуча покрай лявото му ухо и падна в пясъка на няколко метра зад него.
Джеймс тихо го подкани:
— Вземи го, направи се, че ще го хвърлиш обратно срещу него и той ще се скрие зад скалата и ще изчезне. Викни му нещо грубо и прибери камъка в джоба си.
Джо скочи леко от коня си и изпълни една според него твърде убедителна пантомима на ядосан английски офицер, когото за малко не са ударили с камъка. Когато се отправиха обратно към форта, той попита:
— Ще ми кажеш ли защо беше всичко това?
— Помисли малко, Джо! Ако едно пущунско момче иска да те удари с камък, то най-вероятно ще успее да го стори. Видя колко изкусни са в хвърлянето на игрището за крикет. Явно е искал да не те уцели и очевидно е от родата на Маги, защото обяви присъствието си на английски. Не докосвай още камъка. Тук има очи навсякъде и не искам Маги да си има неприятности, но се обзалагам, че в тази работа има нещо повече, отколкото предполагаш. Ще го огледаме по-внимателно, когато стигнем във форта.
Озадачен и заинтригуван, усещащ как камъкът се поклаща примамливо в джоба му, Джо изчака търпеливо, докато Джеймс освободи отряда кавалеристи и след това влезе заедно с него в оперативната стая. Там завариха Фред Морисън-Симпсън и Хю надвесени над картата.
— Ето ви и вас! Радвам се, че и вие не сте тръгнали с циганите. Малко започнахме да се притесняваме — каза весело Фред. — Надявам се, приятели, че сте имали по-голям късмет от нас. Ще трябва да приберем самолета за през нощта, но утре още на разсъмване ще излетим на разузнаване. Трябва да ви кажа, че днес не успяхме да открием нищо. Ако ви интересува, отбелязахме на картата територията, над която вече сме прелетели, обаче без никакъв резултат.
— Струва ми се, че всички имате нужда да се ободрите с чаша чай — се чу гласът на Грейс Холбрук, която влезе в стаята с голяма месингова табла в ръце. Зае се да разлива чай и да раздава чаши на присъстващите, а после като взе една и за себе си, се настани в креслото, за да прелисти страниците на „Пънч“ и да слуша какво ще кажат.