През остатъка от деня на Лайли, която при създалата се ситуация вече не беше център на внимание, не й оставаше нищо друго, освен да седи в един ъгъл на общата стая и да потиска напрежението си, като наблюдава суматохата наоколо. Жените ту влизаха, ту излизаха бързо от стаята с легени с топла и студена вода, малки очукани съдове, в които горяха непознати благовония, купища ленени покривки и подноси с чай, от които някой винаги се сещаше да й предложи една чаша. Веднъж се опита да се промъкне в стаята, в която лежеше Халима, обаче й попречиха любезно, но твърдо и тя повече не се реши.
Помисли си, че собственото й положение също не изглежда много здравословно. За изненадващо кратко време единствените двама души в крепостта, към които изпитваше известна симпатия, бяха излезли от строя. Искандер беше в немилост. Дали вече беше напуснал? Присъдата веднага ли беше влязла в сила и имаше ли нещо, което тя би могла да направи във връзка с това? А през това време Халима се превиваше от болки, които тя не беше сигурна дали се дължат на изкълчен глезен, или са родилни. Така че сега тя бе оставена на благоволението на коварния стар главатар.
„Ако някога се измъкна от това — помисли си тя, — първото нещо, което ще направя, ще бъде да предупредя Джеймс Линдзи, че Рамазад му е взел мерника и че е готов да застреля всеки английски войник, който си покаже главата над парапета на форта.“ И каква беше тази работа за червенокосия войник, който бил убил двамата по-големи синове на стария разбойник? Джеймс ли ги беше убил? Възможно ли беше? Е, предполагам, че войниците правят тъкмо това, въпреки че да загубиш трима синове от ръцете на англичаните си е направо лош късмет.
Тя трепна, когато Халима отново простена.
През остатъка от деня виковете и стенанията се редуваха на интервали и като че ли ставаха по-чести. Лайли наблюдаваше как сестрата на главатаря взе лист хартия от една купчина и написа бележка. Тя беше дадена на едно от децата, най-голямото момче, и то изтича навън с бележката в ръка.
„Уведомяват господаря — помисли си Лайли. — Значи това е комуникационната им система.“
След малко с любопитство видя самотната му фигура да застава под прозореца. Започна да ходи нервно напред-назад по площада и след малко седна под дървото, като поглеждаше от време на време към сенките, които преминаваха покрай прозорците.
Лайли погледна, колебаейки се, купчината хартия и молива на масата. Изглежда, че жените така комуникираха с външния свят. Не беше много по-различно от онези малки бележчици, с които английските жени си досаждаха една на друга в Симла. В суматохата никой не обърна внимание, когато Лайли седна при масата и взе един лист. Написа кратка бележка, сгъна я внимателно и седна отново на предишното си място, за да чака подходящ момент. Когато двете жени, които прислужваха на Халима, си тръгнаха, Лайли си каза, че ще има смяна на дежурните, и побърза да влезе в стаята на Халима. Едно момиче, което все още беше там и държеше ръката й, докато тя, затворила очи и потна, се гърчеше от болка, й даде знак с ръка да си върви. Лайли се направи, че не разбира какво й се казва колкото може по-дълго, а после бавно се запъти към вратата. На прага спря и извика момчето, което стоеше наблизо и изпълняваше ролята на вестоносец. Повика го с пръст и той се приближи с широко отворени очи.
— Искандер — рече Лайли и потупа писмото. — Халима Бегум… Искандер.
Момчето кимна, показвайки, че е разбрало, взе писмото и изтича навън. Лайли застана при прозореца да наблюдава.
Глава шестнайсета
— На разсъмване.
Във фразата имаше нещо мелодраматично и усещайки това, когато я изрече, на Джо му се прииска да си върне думите обратно. Сега, изправен пред реалността на зората сред този неприветлив и лишен от цветове пейзаж и пронизващия вятър, който духаше от хълмовете, той почувства много други неща, но куражът и увереността не бяха сред тях.
Погледна към двамата скаути, на които беше наредено да участват в тази налудничава инициатива. Аслам и Юсуф вече стояха при задния вход, готови за тръгване.