Джо мълчеше, лишен от аргументи, с които би могъл да я обори.
Тя продължи вече със съвсем откритото намерение да го дразни.
— Обаче доколкото виждам, ти не приемаш на сериозно идеята Бъроус да е убиецът. Честно казано, аз също не я приемам! Всички си подавахме чинии на трапезата, за да си сипваме един на друг от ястията, до които не можехме да стигнем. Помислил ли си за Бети? Видях я да сипва ядене в чинията на Земан. Минавало ли ти е през ума, че тя би могла да се престори, че й е призляло, за да хвърли подозрението върху онази нещастна птица!
— Да се престори, че й е призляло? Би ли могла?
— О, я стига, Джо! Всяка ученичка знае номера да предизвика повръщане, като си бръкне с пръст в гърлото. По такъв начин тя би могла да се спаси от ситуации, в които не би искала да участва — например да отиде на хокей през януари или на чай при пралеля си Милдред…
Джо се размърда ядосан.
— Но защо…? — започна той.
— Точно така! Защо? Бети би имала абсолютно същия мотив като мен, което означава, че не е имала такъв! Но като си говорим за тези неща, защо не помислим и за Фред Мор-Симпсън. Умен мъж. Добър стратег и доста коравосърдечен. Ако е искал да отрови Земан, не бихме могли да знаем как го е направил. Не съм го виждала да подава храна или питие на Земан по време на вечерята. А ти? — Тя го изгледа проницателно. — Обаче после… искам да кажа след като дамите се оттеглиха. Какво стана тогава, Джо?
— Всички изпихме по едно-две брендита, т.е. онези от нас, които останаха. Бяхме аз, Джеймс, двамата пущуни и Фред… — Гласът му постепенно затихна, а Грейс следваше мисълта му като хрътка.
— Кой разливаше по чашите? — попита тя.
— Освободихме прислугата, казахме, че сами ще се оправим, и Фред се зае да пълни чашите.
— От нова бутилка ли?
— Не. Беше около две трети пълна. Беше в един шкаф в трапезарията.
— Фред знаеше ли къде е сложена?
— Да. Отиде право там. Е, добре, той със сигурност е имал възможност да го направи, но не, Грейс, не е бил Фред.
— Много ми се иска да знам, Джо, защо казваш с такава сигурност, че не е Фред, след като си готов да ме обвиниш в такава безразсъдна постъпка?
„За такова нещо други биха се разсърдили, но не и Грейс“, помисли си Джо. Тя беше по-скоро любопитна, както винаги, и в тона й се усещаше, че й е малко забавно.
— Е, тук отново стигаме до въпроса защо? — продължи да упорства Джо.
— Та ти почти не познаваш Фред. Не се заблуждавай от добродушното му поведение. Той е амбициозен и безсърдечен. Може би не е нужно да казвам тъкмо на теб, че всеки летец, оцелял във войната, със сигурност има инстинкти за самосъхранение и доста голям късмет, за да го постигне. Говореше се за драстични съкращения в кралските ВВС, и то сред висшите чинове, в които е и Фред. Сега модното занимание е инспирираното от Лигата на нациите разоръжаване — нещо, което превръща Фред и такива като него в адвокати на дипломацията на канонерките, посредством която искат да останат в историята. Сега Фред е в разцвета на силите си и няма намерение да се окаже излишен. Инцидент от такъв характер по границата, с който той може да покаже убедително колко належащо е въздушното разузнаване, а още по-добре прочистването от въздуха, би дошъл за него тъкмо навреме. Вместо да го отзоват, за да стои зад някое бюро в Лондон през остатъка от кариерата си във военновъздушните сили (а такава вероятност има), сега той се озовава в доста наподобяваща война ситуация, изискваща неговите специални умения и ескадрила бомбардировачи по границата. Ти, както и аз станахме свидетели как не скри задоволството си от създалото се положение. Вече бере плодовете от преждевременната смърт на Земан. — Тя замълча за миг, а после добави: — Освен това не само пущуните искат да си отмъщават. Нали помниш какво каза Хю за племенника на Фред?
— Грейс, това е нелепо! Да не би да мислиш, че Фред е убил Земан?
— Не, разбира се. Просто дадох воля на въображението си. Сега остана Джеймс. Той седеше точно до Земан през цялото време, докато траеше вечерята, имал е достъп до брендито…
— Е, добре! Достатъчно! Станаха прекалено много заподозрени! Има прекалено много хора с мотиви и всички са имали възможност да го направят. Петнайсет души в ковчега на мъртвеца!
— И йо, хо, хо! И бутилка ром! — добави Грейс.
Смениха лесната езда през долината Базар, като завиха рязко надясно и започнаха да се изкачват през хълмовете. От тук нататък трябваше да се говори само на пущу. Грейс му напомни, че слухът на афридите е също толкова остър, колкото и зрението им, а Джо все по-осезателно имаше чувството, че ги наблюдават. Наблюдаваха ги отгоре и от всички страни на пътеката, която стана още по-тясна и по-стръмна.