Юсуф се наведе към него и прошепна:
— Започни да се смееш заедно с мен, сахиб. — След това го мушна в ребрата и те също избухнаха в смях, причината за който беше абсолютно непонятна за Джо. Усмихнат и отново станал енергичен, началникът на групата даде знак на двамата стрелци да слязат от скалите.
Докато те разговаряха помежду си, Грейс приближи коня си до този на Джо и прошепна:
— Какъв късмет! Мислех, че вече ще е време, но всемогъщият Аллах ни помогна. Предположиха, че съм била повикана да се погрижа за новата жена на Рамазад. (Не бях чула, че старата е умряла!) Мислят, че всеки момент ще започне да ражда. Сега ще ни дадат ескорт, с който да стигнем по-бързо до Махдан Котал. Бог знае какво ще трябва да обясняваме, когато пристигнем там. Ще трябва да импровизирам, когато моментът настъпи!
Най-после най-дългият ден, откакто Лайли се помнеше, свърши. Любезно, но твърдо тя беше съпроводена до стаята, приготвена за нея, като същевременно й беше дадено ясно да разбере, че трябва да стои там и да пази тишина.
„Каква полза от това? — помисли си Лайли. — Тази нощ няма никакъв начин да заспя. Около мен стават какви ли не неща, а аз не вземам участие в тях. Вече не искам да съм тук. Искам да се върна в Гор Катри при хората, с които се разбирам. В това ужасно място се развива някаква драма. Драма? По-скоро трагедия!“
Като потвърждение на мрачните й мисли от стаята на Халима се чу ридание. Виковете й бяха станали по-слаби и през по-големи интервали, но нямаше никой, когото Лайли да попита какво става. Тя се върна безшумно в главната стая и се настани върху куп възглавници до прозореца. Затвори очи и моментално заспа.
Събуди се, когато бързо настъпващата зора освети отново голите хълмове и се плъзна по двора пред нея, прогонвайки сенките на нощта. Лайли моментално се разбуди, като че ли изобщо не беше заспивала. Погледна към движещите се насам-натам фигури долу на площада и си спомни защо беше застанала при прозореца. Заслуша се, за да долови някакви звуци от съседната стая, и с облекчение чу Халима да стене тихо. Поне все още беше жива. В такъв случай през дългата нощ не се беше променило нищо.
Подпря се на лакът и погледна надолу към неподвижната фигура на главатаря, който, както изглежда, беше продължил безмълвното си бдение през цялата нощ.
„А сега какво? — помисли си Лайли. — Има ли нещо, което те могат да направят?“ Примитивните жени в едно примитивно племе със сигурност знаеха повече за раждането от когото и да било в света и въпреки това изглеждаха безпомощни.
Утринта напредваше. В стаята влизаха и излизаха жени, а изразът на лицата им ставаше все по-тъжен и по-отчаян. Долу към Малик се присъедини един свещеник и двамата започнаха заедно да произнасят едни и същи молитви и да повтарят едни и същи жестове. Обаче думите не можеха да прикрият явната мъка, която главатарят изпитваше, и Лайли започна да съчувства на този отмъстителен и избухлив мъж. Изведнъж тя се присъедини към молитвите им. Забеляза, че всички деца бяха отпратени да си играят в далечния край на площада и Лайли остана сама, изнервена и разстроена, докато часовете се изнизваха един след друг. Накрая си каза: „Повече няма да чакам нито секунда. Ще отида да видя какво става! Поне ще мога да поседя малко при Халима. Тя може да се изненада, когато ме види. Може дори да не си спомни коя съм, но мисля, че ще се радва да бъда до нея. Струва си да опитам. Повече няма да остана нито секунда в тази стая.“
Скочи на крака, но вниманието й внезапно беше привлечено от трополене и суматоха на площада под нея. За изненада на Лайли под съпровода на силни викове портата на крепостта се отвори със скърцане, когато четирима мъже започнаха да бутат тежките греди пред тях, за да пропуснат един малък кортеж. Двама от племето африди предвождаха странна група ездачи. Сърцето на Лайли подскочи, когато видя, че трима от тях са в скаутски униформи. Започна да наблюдава приближаването им с внезапно обхванала я надежда. Може би бяха дошли да я освободят и да я съпроводят обратно до форта в Гор Катри. Може би щяха да я измъкнат от това тревожно място. Може да е било постигнато някакво споразумение. Все пак представляваха нещо познато.
„Сега не съм сама“ — помисли си тя.
От друга страна, четвъртият член на групата изглеждаше абсолютно гротескно и беше напълно непознат. Беше жена. Жена, яхнала кон. Това беше съвсем необичайно. Беше облечена в червено, със забулено лице и дрехи, каквито носят местните, макар че изобщо не приличаше на жените, които Лайли беше видяла след пристигането си. Беше ниска, пълна и в поведението й имаше нещо авторитетно. Тя преметна крак над главата на коня си, скочи с изненадваща лекота на земята и започна да отупва торбестите си панталони, давайки нареждания на придружаващите я скаути. Вече свикнала с почтителното отношение на тукашните жени в присъствието на мъже, Лайли с изненада видя, че жената е готова да говори, и то на висок глас, а на всичко отгоре изглежда, че афридите бяха готови да я изслушат. Кой може да е това?