— Халима? — попита тя.
Усмивки, кимания с глава и поток от думи на пущу предадоха радостната вест, преди жената да се вмъкне обратно в стаята. Обаче измина още един час, докато Грейс Холбрук се появи, пребледняла, изтощена и състарена най-малко с десет години. Бялата й блуза беше изцапана с кръв, както и ръцете й до лактите.
— Халима? — попита отново Лайли.
— Да! Ела, сега можеш да я видиш — рече тя. — Спи. Още е под упойка и, разбира се, е доста изтощена, но мисля, че ще се оправи. Силно момиче и много младо. Много издръжливо. Повечето жени на нейно място не биха издържали, но тя е жилава като камшик, а без съмнение бебето също. Обаче не беше никак лесно. — Тя прекара опакото на ръката си по челото и се огледа, търсейки къде да се подпре, а после се хвана за ръката на Лайли. — Белята е станала при падането — каза, след като внезапно стана словоохотлива. — Изглежда, че още преди това бебето се е обърнало и е променило положението си за нормално раждане с главата напред…— Лайли си даде сметка, че Грейс се старае да избира термини, които тя би могла да разбере. Вероятно беше казала абсолютно същото на пущу и на събралите се жени… — обаче след падането на Халима на земята и тази поза се е променила. Така че вместо да тръгне да се ражда със задницата, нещо, с което без съмнение жените биха се справили, вече имахме случай на странично раждане, с което те не могат да се справят. Лопатката на едното рамо напълно блокираше изхода. Колкото и да се е напъвала, нищо не би могло да стане. Пълна безизходица. Добре, че пристигнахме тъкмо в този момент. Сега ще ми трябват няколко минути да се измия и да пооправя външния си вид, а после лично ще съобщя новината на Рамазад Хан. Това ще бъде наградата ми. Дори и на моята възраст човек може да изпита моменти на върховно удовлетворение. Освен това — добави замислено тя, — Рамазад и аз тепърва трябва да се споразумеем за една работа.
Зад обичайното спокойствие на Грейс се усещаше някаква мрачна решителност, каквато Лайли не беше забелязвала у нея преди, и която изглежда, че не беше в тон с новината, която трябваше да съобщи.
— Време е — каза тя повече на себе си, отколкото на Лайли. — Крайно време е да затворим кръга.
Като държеше бебето до гърдите си, Грейс отиде при площадката, от която започваха стълбите. Без чужда помощ тя слезе внимателно по тях и излезе навън. Площадът беше пуст. Хората бяха държани далеч от харема, но от всяка врата я следяха лица в напрегнато очакване. Само в далечния край на площада се виждаха, седнали с кръстосани крака и в пълно мълчание, тримата скаути. Те се взряха в Грейс, когато тя се появи. Докторката забеляза седналия под дървото Малик. Той се изправи и тръгна бавно към нея, за да я посрещне, забил поглед във вързопа, който тя държеше. Лайли наблюдаваше как Грейс тихо му заговори. С жест, който би използвала някоя афридска жена, тя му показа сина му. Разменени бяха нови реплики и Малик погледна към небето, явно изразявайки благодарността си за сполетялото го щастие. Но Грейс още не беше свършила. Посочи пейката под дървото, заведе главатаря при нея и седна. Той седна до нея, а очите му продължаваха да следят детето. Лайли си помисли, че ако в този момент Грейс му беше предложила да я последва до края на света, той щеше да го направи.
Започна дълъг разговор, през повечето време на който говореше Грейс. Колкото и това да се струваше невероятно на Лайли, изглежда, че Грейс му разказваше една история — дълга, объркана и драматична. Когато тя свърши, извърна глава настрани и зачака отговора му. Той мисли дълго, а после отново я попита нещо. Грейс отговори и главатарят махна ядосан с ръка. Грейс отново заговори спокойно, а той отново я заслуша внимателно. Накрая отново започна да говори, отначало колебливо, но после по-твърдо. Грейс кимна с глава. Двамата дълго мълчаха, а после започнаха да разговарят по-спокойно. Говориха дълго и когато слънцето започна да залязва, сянката на кулата се плъзна по площада. Бебето започна да проплаква и се размърда и Грейс приключи разговора.