Джо се размърда неспокойно, но не се опита да я прекъсне.
— Като повечето шотландци той носел малък кинжал, каквито носят по шотландските плата…
— Викат им скиах дху — обясни Джо.
— Да, точно така. Мисля, че означава „черен нож“. Имал и пистолет и с тези оръжия той се върнал сам в спускащия се здрач, нарушавайки заповедта. Когато се промъквал нататък, забелязал, че афридите били изчезнали по типичния за тях начин и оставили клисурата на негово разположение. Но когато пристигнал на мястото, където бил паднал Хари, установил, че е пристигнал твърде късно. Други били там преди него. Двама африди, изостанали след другите, намерили Хари и го ограбвали. Взели пистолета му и претърсвали джобовете му. Били така погълнати от заниманието си, че не чули приближаването на Джок и той без много шум убил и двамата. Когато насочил вниманието си към Хари, разбрал, че не може да направи много за него. Той бил лекар и много добре разбирал колко сериозни са раните му. Казал на Джок, че гръбнакът му е счупен и че няма да оцелее и го помолил да направи това, което се очаквало от него.
— Бедният човек! И бедното момче! Какво ужасно нещо е трябвало да направи — промърмори Лайли.
— Да. Положението на Хари било безнадеждно, но той бил опитен войник и при това медик. Знаел какво го чака и какво трябва да се направи. Не мога да си представя как се е почувствал младият човек, който е трябвало да дръпне спусъка. След като за първи път убил в сражение, сега трябвало да тегли куршума на своя приятел. Бил много привързан към Хари… както всички останали. — Гласът й потрепери. Тя се окопити и продължи малко по-ентусиазирано: — Благодаря на бога, че в крайна сметка той е посрещнал смъртта, гледайки приятелско лице! Ако не е била смелата, но самоубийствена постъпка на Джок, да се върне обратно в дерето, щяло да стане много, много по-лошо.
— А Джок успял ли да се завърне жив и здрав? — попита едва чуто Лайли.
— О, да. Разбира се, получил много похвали и никой не му припомнил, че е нарушил заповедта. В онези години преди войната не са гледали толкова строго на тези неща. Въпреки че на връщане за малко да го убият. Докато бягал, някой стрелял по него и той бил леко ранен. Стреляно било със старовремски мускет, на който викат джезаил.
— И ти искаш да ни кажеш, че по някакъв начин всичко това е свързано със Земан? — попита Лайли, опитвайки се да разбере връзката.
— Мисля, че трябва да е свързано — рече Грейс. — Виждате ли, двамата африди, които открили натрошеното тяло на Хари, били млади момчета, не по-възрастни от Джок. Но те не били обикновени момчета, а двамата по-големи синове на Рамазад Хан.
— Така че на най-малкия от всички, Земан, се паднало да отмъсти, така ли? Да отмъсти на англичаните за своите по-големи братя. — Лайли се намръщи, докато стигне до заключението, до което Джо вече беше стигнал от доста време. — Но чакай. Това, което казваш, не се отнася до англичаните изобщо, а до един конкретен англичанин, до този, който е убил с ножа си афридите — настоя Лайли. — Казваш, че Джок… — тя замълча за момент и след като си пое дъх, продължи: — Грейс, този Джок дали не е познат на всички ни под друго име? Като например Джеймс? Джеймс Линдзи?
— Да — отвърна Грейс. — Джеймс Линдзи, бог да го благослови!
Сърцето на Джо подскочи от внезапното прозрение и той се изруга за слепотата си. Погледна към Грейс с мъка и тихо попита:
— Защо каза това, Грейс? Защо каза „бог да го благослови“ с такова вълнение?
Очите на Грейс се изпълниха със сълзи и тя бързо прекара ръкава на блузата си през тях, преди да отговори бавно:
— Защото с риск на живота си Джеймс Линдзи спасил съпруга ми от мъките и от изключително мъчителна смърт. Хари, моя съпруг Хари.
Глава деветнайсета
Когато историята на Грейс свърши, настъпи пълно мълчание. Заслушаха се в песента на птица, скрита сред кайсиевите дървета. Може би е дрозд, предположи Джо, който прибавя своята тъжна песен към разказа. Накрая Искандер се размърда и почтително заговори:
— Д-р Холбрук, ще имате ли нещо против, ако аз…? — Не довърши изречението.
Тя му се усмихна.
— Надявах се да запълниш празнините в разказа ми, Искандер.
— Говорим за отдавна отминало време. Това се случи преди дванайсет години, но все още много добре си спомням всичко. По времето, за което говорите, бях само на девет години, а Земан беше с година по-голям от мен. Винаги е бил по-голям воин от мен и непрекъснато ходеше след по-големите си братя, като ги молеше да го вземат със себе си при нападенията. Най-сетне, когато стана на десет години, те се съгласиха да го вземат и му дадоха единственото оръжие, което имаха под ръка — стар джезаил, който отдавна не се използваше за нищо друго, освен като украшение на една стена в дома им. Той е наблюдавал битката на безопасно разстояние, скрит зад зъберите, радвайки се на затрудненията на англичаните. Накрая, когато пристигнали тежките картечници „Люис“, афридите решили да прекратят стрелбата и да се изтеглят. Братята на Земан били в края на колоната и не искали да отстъпят, след като сражението се развивало толкова добре за тях. Докато се движели най-отзад, те попаднали на ранен английски офицер. Бил паднал от една скала и не можел да се движи. Казали на Земан да стои на пост сред скалите, докато те… — Искандер замълча за момент, а после продължи — … го ограбят и решат какво да правят по-нататък. Но още преди Земан да разбере какво става, една фигура изскочила от сенките и пробола смъртоносно братята му. След това човекът, който бил червенокос, повдигнал ризата на единия и срязал плътта с върха на кинжала си.